Вътрешният кръг [bg]

— Не, мистър Талиаферо — отвърна мъжът. — Аз съм синът му, Джо.

Смехът на стареца беше дрезгав, но изпълнен с облекчение.

— Мамка му! Изкара ми акъла бе, момче! Взех те за призрак, дявол го взел! Слава Богу, че имам рак, а не болно сърце!

— Може ли да вляза, мистър Талиаферо? — попита Демарко.

— Да влезеш ли? — промърмори Кармине Талиаферо, все още стреснат от появата на мъртвец на верандата му. — Ама разбира се, заповядай. — Пръстите му объркано заопипваха резето на мрежестата врата. — Влизай, влизай.

Демарко не беше виждал стария мафиот от погребението на баща си. Тогава Кармине Талиаферо беше доста пълен и едър мъж, който шеговито винеше за състоянието си хубавите спагети на жена си. Но сега пред него стоеше жив скелет. Само очите му бяха същите — най-студените и жестоки очи, които Демарко бе виждал в живота си и които навремето ярко контрастираха с тлъстото и усмихнато лице. Ракът не беше успял да ги промени вероятно защото винаги бяха принадлежали на труп.

Талиаферо носеше синя риза с къс ръкав и отворена яка и сив панталон, вероятно част от стар костюм. Задната му част беше излъскана, а крачолите се влачеха по пода. Краката му бяха обути в кафяви чехли. Черепът му беше съвсем гол, осеян със старчески петна, и само на тила му стърчаха като наелектризирани редки сиви косми. Трудно беше да се повярва, че преди години цял Куинс е треперел пред този човек.

— Вече съм в пенсия — промърмори Талиаферо, докато го водеше по зле осветения коридор.

— Така и предположих — кимна Демарко. — Навън не се виждат никакви бодигардове.

— Ами да — засмя се Талиаферо. — Кой ще си хаби куршумите за такъв като мен? Достатъчно е да почакат месец-два.

Влязоха във всекидневната, задръстена от тежки старомодни мебели в тъмен цвят. Стените и рафтовете над камината бяха отрупани с черно-бели фотографии на голямата фамилия Талиаферо. Телевизорът в ъгъла беше стар модел на „Сони“ с 19-инчов екран, а някогашният бежов килим на пода се беше превърнал в протъркана черга. Канапето, към което се насочи Демарко, имаше доста цепки в тапицерията си.

Самата къща беше скромна, с три спални, и се намираше в работнически квартал. Талиаферо живееше в нея от петдесет години и като всеки възрастен човек не виждаше смисъл да я сменя. Въпреки че притежаваше милиони.

Старецът се отпусна в кафяво кожено кресло, до което стърчеше зелена кислородна бутилка.

— Бих ти предложил кафе, но жена ми отиде на църква — промърмори той. — Пали свещи за мен, сякаш Господ не вижда в тъмното.

— Не се безпокойте, мистър Талиаферо, аз не пия кафе.

— Ама искаш нещо, нали? — втренчи се в него домакинът. — След толкова много време едва ли си се загрижил за здравето ми. Затова казвай какво има, сине на Джино!

Демарко кимна, доволен, че старият мръсник прескочи обичайното за такива като него отдаване на спомените.