Вътрешният кръг [bg]

— Палмери използваше името Дейвид Робинсън и живееше в Уейкрос, щата Джорджия — подхвърли Демарко.

— Джорджия ли? През цялото време ли е бил там?

— Това не знам. Надявах се от вас да науча повече.

— Джооорджия — проточи старият мафиот. — Нищо чудно, че не успяхме да го открием. Все едно че е живял на луната. А защо се интересуваш от Палмери?

Демарко се поколеба. Фактът, че Палмери беше ликвидирал Били Матис, можеше да означава куп неща, включително и участие на мафията в опита за убийство на президента. Ако това се окажеше вярно, самият той имаше всички шансове да сподели съдбата на Били Матис.

Но той все пак знаеше нещо, което очевидно беше убягнало от вниманието на Оливър Стоун: хората като Кармине Талиаферо не убиваха дори обикновени ченгета, да не говорим за президенти. В последно време мафиотските фамилии бяха подложени на такъв натиск, че никога не биха извършили подобна глупост. Освен това мафията не си падаше по мащабните операции. Предпочиташе да си остане при лихварството и проституцията, а от време на време да отмъква по някой кашон от камионите — ей така, за разнообразие. Е, обичаше и наркотиците, разбира се. Но операциите й винаги бяха дребни, нищо особено. Едва когато се теглеше чертата, се получаваше нещо по-внушително. Но никога не биха планирали убийството на президента, независимо от проблемите, които им създаваше Белият дом. Така поне си мислеше той и дано Господ му се притечеше на помощ, ако не се окажеше прав.

— Палмери застреля един агент на Сикрет Сървис във Вашингтон, когото познавах — обясни той. — А аз се опитвам да разбера защо.

— Агент на Сикрет Сървис? Какъв идиот, Господи! А ти го търсиш, защото агентът ти е бил приятел?

— Не го търся, мистър Талиаферо — поклати глава Демарко. — Палмери е мъртъв. — Поколеба се за момент, после добави: — Аз го убих.

Никак не му се искаше да прави подобни признания, но беше наясно, че рано или късно Талиаферо ще разбере истината.

— Ти?! Шибаният господин държавен служител?! Убил си Джони Палмери? Ако не беше толкова рано, щях да налея по едно!

Демарко не каза нищо.

— И защо му видя сметката? — попита след известно време Талиаферо, а веселите искрици в мъртвешките му очи бързо се стопиха.

— Нямах друг избор — въздъхна Демарко. Прекрасно съзнаваше, че развалината насреща му ще се сдобие с полицейския доклад, а можеше дори да накара някого да си поговори с ченгетата, които го бяха разпитвали. Което означаваше, че няма да открие нищо повече от това, което вече им беше разказал.

— Не думай! — зяпна Талиаферо. — Как така си нямал друг избор?

Демарко остави без внимание недоверието на стария мафиот, тръсна глава и попита:

— Ще ми помогнете ли, или не?

— Как мога да ти помогна? Нали ти казах, че той ни издаде!

Демарко не реагира, заковал поглед в лицето на Талиаферо.