Вътрешният кръг [bg]

Сърцето му произвеждаше толкова много адреналин, че тялото му потръпваше като от електрически ток.

Палмери не го чу и продължи да се олюлява на крачка от колата. Може би не вижда, че съм въоръжен, защото съм скрит зад калника, съобрази Демарко. Реши да привлече вниманието му, изправи се в цял ръст и насочи пистолета на Сами в гърдите му.

Онзи бавно се обърна. По нищо не пролича, че го е познал. Примигна няколко пъти, за да го хване на фокус, после ръката с оръжието започна да се повдига. Демарко беше убеден, че не усеща колко забавени са всъщност движенията му.

— Хвърли пистолета, Джон! — изкрещя той.

Палмери го дари с един оцъклен поглед и продължи да вдига ръката си.

Защо не се подчинява тоя тип, да го вземат мътните?!

Не беше сигурен дали е изкрещял предупреждението си за трети път, тъй като Палмери стреля и куршумът рикошира в бронята на колата. Ако не беше тя, Демарко със сигурност щеше да бъде прострелян в корема или слабините.

Отвърна на стрелбата веднага, без никакво колебание. Нямаше намерение да убива противника си и пръстът му натисна лекия спусък по-скоро инстинктивно, като реакция на неговата стрелба.

Куршумът обаче попадна точно в сърцето на Палмери, убивайки го на място. Една зловеща случайност, нищо повече.

Демарко остана вцепенен на мястото си, неспособен да разсъждава. Изчака да види дали Палмери ще се надигне, макар да знаеше, че това няма как да стане. После бавно тръгна към него, държейки го на мушка. Ръката му с пистолета трепереше толкова силно, сякаш беше болен от Паркинсон.

Широко отворени, черните очи на Палмери бяха заковани в небето. Сякаш търсеха Бога, който отдавна го беше забравил. Бялата му риза бързо се превръщаше в алена попивателна. Кървавото петно се разширяваше в правилен кръг, сякаш проправяйки път на отлитащата му душа.

С периферното си зрение Демарко улови някакво раздвижване и рязко завъртя глава. Двете хлапета бяха напуснали укритието си зад контейнера.

— Идете да намерите някой полицай — подвикна им той, но в гласа му липсваше убедителност.

Вместо да се подчинят, момчетата прекосиха платното и се насочиха към него. Безпогрешният им инстинкт за оцеляване на улицата им подсказа, че Демарко не представлява заплаха за тях.

— Видял си му сметката, човече — промърмори едното.

Все още наведен над трупа, Демарко умолително промърмори:

— Идете да извикате полиция.

Не знаеше какво да прави с оръжието в ръката си. Не смееше да го захвърли, за да не гръмне и да му продупчи крака. В крайна сметка реши да го остави върху покрива на колата на Сами.

— Мъртъв ли е този шибаняк? — пожела да узнае същото момче.