Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Кайку бе щастлива да бъде отново с приятелката си. Между тях двете цареше една непринуденост, която липсваше в отношенията й с другите хора. Както всеки друг път, тя отново се изненада как изобщо бе могла да забрави това усещане за пълна хармония, но същевременно си даваше сметка, че следващия път, когато пътищата им се разделят, историята щеше да се повтори.
Докато вървяха, Мишани разказваше на Кайку за пътешествието през планините.
— Първоначално смятах, че по-високите места ще гъмжат от Различни, но видяхме съвсем малко, и то отдалеч — каза тя. — Дори когато стигнахме до равнините и трябваше да прекосим Южния търговски път, нямахме никакви затруднения. Преди си мислех, че съм голяма късметлийка, задето не съм се сблъскала с някакви неприятни инциденти в пустинята, ала вече си мисля, че късметът няма нищо общо с това.
— Разузнавачите ни докладваха същото — кимна Кайку. — Чаросплетниците са концентрирали силите си в градовете и съвсем малка част от тях обикалят из страната. Някои смятат, че вещерите всъщност нямат достатъчно ресурси, че да ги разпределят равномерно из цялата територия на Сарамир. Все пак изгубиха стотици хиляди в първите месеци на войната, преди да се научат как да водят тактически бойни действия. Навярно не могат да развъждат достатъчно или да хващат достатъчно — или каквото там правят, за да попълнят армиите си, — за да компенсират загубите.
— Това звучи окуражаващо — рече Мишани.
Двете повървяха мълчаливо известно време, а килимът от листа шепнеше тихичко под стъпките им.
— Прочетох новата книга на майка ти — каза Кайку.
— И аз. Няколко пъти.
— Има нещо странно в нея. И особено в онези последни редове…
Мишани кимна тъжно.
— Думите, които Нида-джан казва на умиращия човек? Това е първата строфа от една приспивна песничка, която ми пееше, като бях малка. Тя сама си я беше измислила. Двете с нея бяхме единствените, които я знаеха цялата…
— Аз също я зная — отбеляза Кайку. — Ти ми я изпя веднъж, докато ми разказваше как си открила, че Чиен работи за майка ти.
— Спомняш си това? — възкликна изненадано Мишани. Почти бе забравила за злополучния търговец. Клетникът бе отровен от наемните убийци на баща й по време на обсадата на Зила, ала преди това девойката бе узнала, че е бил натоварен от майка й с мисията да я защити от същите тези убийци.
— Майка ти има невероятен талант за думите — въздъхна Сестрата. — Веднага се запечатват в паметта ти. — Тя ритна някакво клонче, паднало на пътечката. — След като прочетох тези стихове, не можах да се отърся от усещането, че Мураки е искала да каже нещо с тях…
— Според мен се вижда достатъчно ясно — изтъкна Мишани.
— Не, говоря за скрит смисъл — обясни Сестрата. — Започнах да чета по-старите й книги, а после се прехвърлих на онези, в които стилът й се променя — някъде по времето, когато баща ти стана Лорд Протектор. Опитвах се да разбера каква е била целта й, какво точно се е опитвала да изрази…
— И стигна ли до някакъв извод? — Мишани бе изумена от обстоятелството, че приятелката й се бе замислила над същите стихове като нея.
Кайку вдигна рамене.
— Не — въздъхна тя. — Обаче съм сигурна, че там има нещо. Засега отговорите остават неразгадаеми.
Мишани се почувства разочарована. Така се надяваше, че приятелката й е открила някакво послание от майка й.
— Тсата се върна — изтърси ни в клин, ни в ръкав Кайку.
— Тук ли?
— В Сарамир. Отишъл е в Арака Джо с ткиуратците — жената с по-късата коса бе помолила Сестрата, която бе присъствала по време на атаката, да провери дали татуираният мъж е жив. Трябваха й няколко дни, защото преди известно време Тсата бе напуснал ядрото на армията, а Сестрата имаше други задачи, а и намирането на някой, който да си спомня въпросния мъж, не беше лесна работа. Тази сутрин обаче отговорът най-накрая бе дошъл.
При това известие Кайку почувства невероятно облекчение; не си бе давала сметка колко опънати са нервите й, докато не се разхлабиха.
— Странна работа — отбеляза иронично Мишани, загледана в приятелката си, която беше с няколко сантиметра по-висока от нея.