Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)». Краткое содержание книги:
— Та никаква въззивна жалба не е имало досега!
— Как? Се са били доволни страните от решението на съдът? Тогава той е идеален съд!
— Съвсем не! — каза докторът, като си обриса потът по челото, — но до преди един месец никой тук не знаеше, че се апелира и как. Нито съдът се сещаше да обади и обясни на страните как се обтъжват решенията му. Всичките бяха окончателни. Тук бе първа и последня инстанция.
— Това е изумително! А адвокатите?
— Кои са тука? Аз и Дикий Барин. Аз — видя ме какъв съм!… Дикий Барин го изключиха преди месец и половина от съдът — той беше член там — и щом престана да е съдник, стана адвокатин, и той е пръв, дето написа тука въззивна жалба против две решения, подписани и от него!
Стремски се смееше.
— Защо го изпъдиха този почтен человек? — попита той.
— Правителството се видя в чудо. Щеше да изпокръсти всичките туркини тука! Цялото мохамеданско население се развълнува, отидоха жалби до княза Дондукова и до султана! Стана политически въпрос. Тогава правителството го уволни, за да избегне конфликта.
Тоя път Стремски се изсмя с глас.
— А propos, дава ли го на съд окръжния началник, задето бутна тригонометрическия белег?
— На съд? Друга манджа не ядеш! Мраморният човек реши работата в две минути.
— Как?
— Предложи на Дикий Барин едно от двете: или да плати пет наполеона за възстановление на стълбовете въз Ком, или да получи петдесет нагайки. Дикий Барин даде парите! Бърза работа. Без много мъдрувания и съдебни формалности. Та впрочем, ти видиш и в нашия съд много ги няма формалностите. Съдниците са либерали. На, утре ще ги видиш по делото на убития турчин — че и свидетелите не кълнят!
Стремски плесна ръцете си.
— Но това е за невярване!
— Така е тука, брате мой! Нова земя! Тия почтени християни, съдиите, са такива — за права бога. Те са хрисими човечета, фанати за ухото и турени на съдейски стол… Еднъж осъдиха на смърт един турчин, че отсякъл череша на българин! Единият е воденичар; другият е бил в турско време зограф по черквите; третият може да чете само черковни букви, но е бил ааза, съветник де, при турския хюкумат… Той е и най-вещия между тях, сиреч гледа съдбите по шериата и по турските несложни усули. Ако много фанеш да му посочваш членове от Временните съдебни правила, той се разсърдя, става и ти казва: — „Заповядай, господине, като знаеш повече от мене!“ — и ти сочи да седнеш на стола му. Оставям ти да мислиш какви са пък съдебните заседатели, които са селяни-шопи!… Сега виждаш, че и моя милост прекрасно би можал да стои на зелената маса между тях, без да прави петно.
Стремски се усмихна.
— Ти съвсем не се клеветиш, докторе — забележи той шеговито. — Така бива, когато хлебарят фане да шие кондури и Ипократ да води процеси вместо да вари билки. Ти ще подивееш тук, ей богу!
— И подивях.
— Каква е тая лотария от тебе, докторе? — попита Стремски, като се загледа в едно обявление във вестника, който невнимателно държеше от няколко време в ръцете си.
— Ах, забравил съм да ти обадя! Пуснал съм на публична лотария моята Фанни. Обявявам сега, че тегленото се отлага за нов срок, понеже билетите не съм разправил още всичките. Продал съм около сто — повечето зеха офицери. Защото един человек не може да даде стойността на кобилата… Защо се чудиш? Защото съм турил, че е от „английско-тюрингийско произхождение“ ли? Дявол я знай, аз турих само на посока гръмливи думи за реклама…
Стремски се изкикоти до пресиняване.
И докторът се засмя. Но като видя, че Стремски следваше да се превива, той се пооскърби малко, че за тоя смях може да стане причината неговата Фанни.
— Защо се смееш?
— Ти си пуснал публична лотария и я разгласяваш чрез вестниците, а лотарията е строго забранена от закона!
Докторът изгледа втрещен.
— И тя ли е забранена?
— Изрично!
И Стремски продължи да се кикоти неудържимо, после прибави:
— И досега не си ли имал мъмрене от Министерството; или прокурорско преследване?
— Никакво! Аз продадох даже пет билета, когато заминуваше оттука министрът на правосъдието! Той видя кобилата и се възхити…
— И министрът даже? — извика Стремски. — Ти право кажеш, докторе: нова земя, нова земя! — и той се кикотеше пак.
Но докторът се не смееше.
— Ти забрави твоя кахър, че те разсмя моят… Кажи сега, брате, какво да правя? Аз или за едното, или за другото ще изгубя службата си — ако някой тукашен идиот се сети да обърне вниманието на печата и на Министерството. Чорт ме зел?
— Няма полза сега от каене. Прекъсни само всичките тия фокуси… Не вярвам да последва нищо неприятно… В София са заняти сега с изборите… Утре ли ще бъде тоя знаменит процес, на който ще бъда изпитван като свидетел? Предвиждам какви куриози ще има.
— Утре сутринта… Но представи си моето положение! — каза докторът, като внезапно се фана за челото: аз трябва да се откажа да защищавам!
— Как? Ти си защитник?
— На убийцата!
— Аман, докторе, ти си решил да ме убиеш днеска от смях!
— Аз вече и условие писмено направих с домашните му: за възнаграждение ще ми дадат една хубава ливада от петнайсет уврата при Бързия…
И докторът изпусна една въздишка.
— Но мен ми казваше Дикий Барин, че той ще защищава убийцата!
— Да, но понеже аз зех тая мисия, той ще пледира за обесването му: той е адвокат на турците.
— Значи Дикият Барин, подир комският подвиг престана да е горещ патриот?
— Тоя рошав идиот по всяко дело е мой съперник… Жално е, че утре българинът остава без защита! Ти ще свидетелствуваш против него?
— Аз ще кажа истината.
— Казвай я, колкото щеш. Нека да го бранях аз…
— Ти надяваше ли се да го спасиш!
— Сигурно! Поне на тукашната инстанция той ще бъде оправдан. Аз щях да бия на патриотическата струна на белодрешковците… Всеки от тях е увреден нещо от турчин, всеки има зъб против турците. Прочее, убитият турчин е осъден още отсега, той е кривият. Рангел и без мене ще бъде оправдан от тия православни човеци. Жално, че фръкна ливадата.
— Не, тука трябва един Гогол — каза Стремски. Интереса на тоя град расте пред мене всяка минута…