Габорн напусна Карис с натежало сърце. Усещаше заплахата за десетките хиляди хора в града. Затова се бе разпоредил Умовете на баща му да останат тук със сановника на Палдейн лорд Галънтайн и да му помогнат с опразването на града, като ги помоли да укрепят колкото е възможно по-добре градската отбрана. При себе си остави само един от Умовете, верния стар Джеримас.
Из полето се пръснаха съгледвачи и се развърнаха широко, за да претърсят избитите хали. Напълно възможно беше Майсторът на пътя, който търсеше Габорн, да е срещнал съдбата си през нощта наред с толкова много други чудовища. Намирането му нямаше да е трудно, стига да беше загинал. Малко хали имаха по трийсет и шест пипала на главите. Отликата беше рядка — може би едно на петстотин. Още по-голяма рядкост бяха огромните самци с грамадните си предни лапи.
Съгледвачите огледаха старателно полето, но не намериха нито една хала, която да отговаря на това описание.
На една миля от Карис Габорн спря войските си, за да проучи едно странно обстоятелство. Халите тук бяха прокопали няколко широки рова, които се извиваха по терена като в плетка. От езерото Донестгрий в тях се беше вляла кална вода и „каналите“ се вливаха в една падина на миля навътре в сушата. Самите изкопи бяха дълбоки около четири стъпки — доста плитки за мащабите на халите.
Странното беше миризмата. Водата издаваше ужасна смрад, каквато беше помирисвал при някои гейзери, и всички риби, влезли от езерото, сега се носеха с коремите нагоре във вонящата вода.
Йоме извади напарфюмирана кърпа и я поднесе пред носа си.
— Какво е това? — попита Габорн, след като надникна във водата. — Да не са им нощните гърнета?
— Не мисля — отвърна Джеримас. — Мирише на сяра.
Габорн не се изненада, че отговорът дойде от Ейвран.
— Не са гърнета. Това им е питейната вода.
Той се озърна към детето за да се увери, че не се шегува. То пак яздеше пред Бинесман.
— Халите пият вода? — удиви се Джеримас. — Народната мъдрост от столетия поддържа, че халите, също като пустинните мишки, не се нуждаят от вода, а си взимат всички необходими течности от жертвите си.
— Разбира се, че пият. — Ейвран смръщи вежди. — Злата магесница беше ужасно жадна, когато умря. Погледнете във водата. Ще видите едни големи жълти камъни. Халите са ги донесли тук и са ги хвърлили вътре, за да се разтопят. Там, откъдето идват, няма прясна вода, всичката е като тази.
Габорн рядко се беше замислял какви ще са условията в Долния свят, толкова надълбоко, където обитаваха халите. Малцина хора бяха предприемали такова гибелно опасно пътешествие. Но сега вече видя един от жълтите камъни и си отбеляза наум: „Ще трябва да си взема прясна вода.“
— Какво друго можеш да ни кажеш? — попита той Ейвран. — Какво щяха да правят халите с онази кула?
Посочи й грамадната част от кула, извита като рог на нарвал. Но Ейвран само поклати глава.
— Мисля, че е част от някаква сграда. Не знам всичко.
Докато се занимаваха с това, се приближи Джюрийм заедно с някаква непозната, но явно важна особа. Беше стар мъж, с гръб, който като че ли се беше изгърбил завинаги от многото години кланяне пред господаря му. Лицето му беше сбръчкано и кораво като кожата на камила, с изключение на торбичките под очите му. Дългата му коса се беше запазила черна, съвсем леко прошарена. Държеше главата си килната на една страна и слушаше с дясното си ухо.
