Дъждът и тъмнината задържаха Ерин и Селинор в Балингтън. Няколко пъти през нощта идваха и си отиваха вестоносци за Габорн. Оставяха подсилените си коне долу, нахранваха ги с богат милн, но никой не се качи в плевника, където двамата любовници лежаха в прегръдките си.
През нощта Селинор обеща вечната си любов поне сто пъти и Ерин реши, че това трябва да е някакъв странен обичай на неговия народ. Беше се притеснила, че ако продължава така, няма да чуе следващия вестоносец, когато отвори вратата на конюшнята.
— Защо говориш за любов, когато можеш да правиш любов? — прошепна му тя накрая. Това го накара да млъкне, като се изключат пъхтенето и целувките.
Но малкото мигове откраднато блаженство не можеха да продължат вечно и когато един бухал плесна с криле в гредите на конюшнята, Ерин разбра, че е време да тръгват.
Ранното утро ги завари далече на север от селото — яздеха по кралския път през кръпките мъгла, загърнали низините между зелените хълмове. Далече напред прелитаха врани и грачеха. Кривата им диря в небето пресичаше короните на високите дъбове, където можеха да кацат.
Ерин и Селинор не говореха много. Странното дете магьосник и предупрежденията му за предстояща опасност бяха завладели ума на Ерин.
На много мили околовръст домовете и хановете все още бяха пусти. Предния ден оттук бе минала войската на Радж Атън и хората бяха избягали. Храна по пътя нямаше — спряха само веднъж, за да си наберат круши.
Докато Ерин береше, Селинор заобиколи къщата и откъсна една роза с цвета на зряла праскова. Поднесе й я да й се порадва и да вдиша деликатния аромат, после й я подаде.
— И какво според теб да направя с това? — попита Ерин. Беше яла розови плодчета зиме, разбира се. Но късането на рози нарушаваше законите на нейния народ. Флийдс беше бедна страна, особено на югоизток. Всяко стръкче трева беше ценна придобивка за конните кланове.
— Тя е за възхита — промълви той неуверено.
— О! — Макар и със закъснение тя си спомни, че в някои страни мъжете поднасят цветя като евтини дарове. Помириса я, порадва й се трийсетина секунди, след което — за да не отиде цветът нахалост — я тикна в устата на хубавата си черна кобила. Животното извърна муцуна.
Селинор й дойде на помощ.
— Можеш да си я носиш. В моята страна жените си затъкват рози в роклите. Тя е като парфюм, без да е толкова скъпо. — Взе розата и я затъкна на сребърната брошка, която Ерин носеше на наметалото си. Тя едва понасяше сладникавата й миризма.
— Премахва миризмата на конска пот, предполагам — каза Ерин. Зачуди се на жеста му. Дали миризмата й не му харесваше? Или се стараеше да бъде мил?
— Казват, че ако разтриеш листчетата й — промълви Селинор, — миришат още по-приятно.
Придърпа я към себе си и я прегърна пламенно. Тя все пак реши, че се старае да бъде мил. Разни страни, разни обичаи.
Всъщност той беше повече от мил. За миг тя помисли дали да не изрита вратата на къщата и да потърси легло. Предната нощ се беше доказал като доста способен любовник.
В този момент се появиха две Конесестри, тръгнали на юг от Флийдс. Изкачиха се на близкия хълм и враните в полето се разлетяха.
Когато приближиха, Ерин ги огледа. Двете момичета, изглежда, бяха от бедни семейства и изобщо не можеха да минат за рицарки. Кожените им доспехи бяха изрисувани с гербове, показващи клановете им. Всяка носеше колан от конски косми, боядисани в червено и сплетени за щастие. Шлемовете им бяха кожени, с вшити по тях железни плочки, с конски опашки, веещи се на гърба. Вместо тежки пики носеха обикновени копия.
