Родена магьосница

По обед барон Бекхърст беше изминал много път от хана „Червения елен“. Яздеше като насън — нито буден, нито заспал. Макар да яздеше кон, като затвореше очи, почти усещаше, че лети. Знаеше какво щеше да изпитва, ако имаше криле — досега на въздуха, напиращ под замаха на перата му.

Като дете, това бе една от най-любимите му фантазии, която го беше държала буден до късно нощем. Сега имаше чувството, че онези сънища са на път да се сбъднат.

Навсякъде, където се вслушаше, чуваше гласа на вятъра. Той шепнеше в сухите треви по полето. Говореше му ласкаво в пляскането на крилете на врана или в плясъка на флага, развят над някой хан.

— Само едно направи — шепнеше му гласът. — Убий кралица Силвареста и ще летиш.

На един кръстопът на двеста мили южно от Карис той спря в сенките на няколко стари сребристи брези край песъчливия бряг на една река.

Ято скорци прелетя на зиг-заг като облак над водата и накаца по едно мъртво дърво толкова нагъсто, че Бекхърст си помисли, че ще може да ги пипне, ако приближи. Допреди миг дървото беше голо и мъртво, а в следващия птиците облякоха всеки негов клон като листа. Пееха в дрезгав хор; вдигнаха се от дървото, направиха кръг и се върнаха.

Един скорец излетя от ятото и кацна на острието на пиката му. Килна глава на една страна и го изгледа отгоре. Примига и черните му очи му се сториха по-мъдри, отколкото можеха да са птичи очи.

— Благослови пиката ми, Велики господарю — промърмори Бекхърст.

Остави коня да се напие. Скорецът плесна с криле и отлетя. Сухите листа над него зашумяха едно в друго като хартия. Над полята на север затанцува ослепително златна светлина.