Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Изгледа Пейнтър, сякаш го виждаше за пръв път. В него имаше и друго освен упорита сила. Зад тези сини очи имаше остър ум и неизчерпаемо количество здрав разум. Сякаш усетил изпитателния й поглед, той обърна очи към нея. Тя бързо сведе поглед към подноса с храната.
Довършиха вечерята си — чашите чай — в мълчание. На фона на пълните им стомаси изтощението започна да ги надвива, дори разговорът се превръщаше в нещо непосилно. А и на Лиза тишината й беше приятна, така, както си седеше до него. Чуваше дишането му. Долавяше миризмата на чистата му кожа.
Допиваше подсладения си с мед чай, когато го видя да разтрива дясното си слепоочие. Едното му око бе полузатворено. Главоболието му се усилваше. Не й се искаше да се прави на доктор, да го преглежда и така да засили тревогата му, затова само плъзна кос поглед по него. Пръстите на другата му ръка потрепваха. Забеляза и лекото присвиване на зениците му, докато той гледаше неподвижно пламъците в камината.
Пейнтър й беше говорил за честността, но включваше ли тя и истината за състоянието му? Пристъпите сякаш зачестяваха. А и в нея се прокрадваше егоизъм, който я караше да се страхува не толкова за неговото здраве, колкото за крехката им надежда за оцеляване. Да, тя имаше нужда от него.
Изправи се.
— По-добре да поспим. Сигурно скоро ще се съмне.
Пейнтър изпъшка и кимна. Стана. Залитна и се наложи Лиза да го хване.
— Добре съм — каза той.
Дотук с честността.
Тя го поведе към леглото и отметна одеялата.
— Мога да спя на канапето — каза той и се дръпна.
— Не ставай смешен. Лягай. Не му е сега времето да се правим на скромни. Нито мястото — в крепост на нацисти.
— Бивши нацисти.
— Да бе, то пък голямата утеха.
Въпреки това той се вмъкна неохотно в леглото, както си беше с халата и всичко. Лиза заобиколи от другата страна и направи същото, като преди това духна свещите. Сенките в стаята станаха по-гъсти, но загасващият огън в камината хвърляше достатъчно светлина. Лиза не мислеше, че нервите й биха издържали на пълен мрак.
Намърда се под одеялата и ги придърпа до брадичката си. Остана на разстояние от Пейнтър, с гръб към него. Той, изглежда, усети страха й и се обърна към нея.
— Ако умрем — измърмори, — поне ще умрем заедно.
Лиза преглътна. Не тези думи на утеха беше очаквала да чуе, но въпреки това се почувства странно утешена. Нещо в тона му, честността, обещанието зад думите, постигнаха успех там, където измамните уверения за розово бъдеще биха се провалили.
Повярва му.
Премести се по-близо до него, намери ръката му под одеялата и пръстите им се преплетоха. Нищо сексуално, просто двама души, които имат нужда от човешко докосване. Тя преметна ръката му през гърба си.
Той стисна ръката й, утешително и силно.
Тя се намести по-близо до него, той нагласи тялото си по извивките на нейното.
Лиза затвори очи, макар да не вярваше, че ще заспи.
Но на топло в прегръдките му скоро и това стана.
Грей си погледна часовника.
Криеха се вече повече от два часа. Бяха се набутали в будката, обслужваща увеселително влакче, наречено „Мината“. Мината беше доста старомодна — вагончета на релси, които се движеха покрай подобни на къртици животинки в миньорска екипировка, които уж се трудеха в излязла от приказките подземна каменоломна. Един и същи музикален мотив се повтаряше отново и отново, като вариант на китайското мъчение с вода.
Малко след като се сляха с тълпите в парка, се качиха на тази стара атракция — преструваха се на баща и дъщеря. Но още при първия неохраняван завой скочиха от вагончето и се вмъкнаха в тази служебна будка зад люлееща се врата с надпис „Високо напрежение, опасно за живота“. Понеже така и не довършиха пътуването си през подземната галерия, Грей можеше само да си представя края му — малките весели къртици, настанени в болнични легла с диагноза тежко възпаление на белите дробове от вдишвания каменен прах.
Или така поне се надяваше.
Веселата песничка на датски се завъртя за хиляден път. Може и да не беше толкова ужасно като някои атракции в Дисниленд, но изоставаше само на косъм.
Грей беше отворил библията на Дарвин. Разлистваше я на светлината на фенерчето си и търсеше нещо, което да му подскаже защо книгата е толкова важна. Главата му пулсираше в такт с музиката.
— Имаш ли пищов? — попита Фиона. Беше се свила в единия ъгъл. — Ако имаш, застреляй ме.
Грей въздъхна.
— Остава ни само още час.
— Няма да издържа толкова.
Планът им беше да изчакат затварянето на парка. От Тиволи уж се излизаше само от едно място, но Грей не се съмняваше, че онези са поставили под наблюдение всички възможни изходи. Единственият им шанс беше да си пробват късмета в полунощ, когато тълпите щяха да се юрнат вкупом към официалния изход. Опитал се беше да провери дали Монк е пристигнал на копенхагенското летище, но желязото и медта на старата постройка си правеха шеги с мобилния му телефон. Трябваше да се доберат до летището.