Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Излезе от ваната. От кожата й се вдигаше пара. На една кука висеше тежък халат. Лиза не бързаше да го вземе. Високо огледало на стойка се мъдреше до старинен умивалник. Повърхността му беше запотена от парата, но голото й тяло все пак се виждаше. Завъртя крак, не в пристъп на нарцистично възхищение, а за да огледа рисунъка от синини по себе си. Дълбоката болка в прасците й напомни нещо важно.
Че още е жива.
Хвърли поглед към ваната.
Нямаше да ги улесни, като сложи сама край на живота си. Все щеше да издържи някак.
Навлече халата, пристегна го около кръста си, вдигна тежкото желязно резе и отвори вратата на банята. В стаята беше топло — местното парно все пак работеше в някаква степен, а огънят в камината беше повишил температурата допълнително. Пламъчетата припукваха весело и хвърляха треперливи сенки. Свещите до леглото добавяха своя дял към уюта на домашна атмосфера, но с това източниците на осветление се изчерпваха.
Електричество нямаше.
Когато ги доведоха тук, Анна Споренберг гордо обясни, че по-голямата част от използваната тук енергия се генерирала на геотермален принцип, разработен преди сто години от Рудолф Дизел, родения във Франция немски инженер, който по-късно изобретил дизеловия двигател. Въпреки това се опитвали да пестят електричеството и го използвали само в някои части на замъка.
Тук — не.
Пейнтър се обърна към нея. Косата му беше изсъхнала несресана и му придаваше момчешки вид. Бос и с халат като нейния, той сипваше нещо горещо в две големи каменни чаши.
— Чай от жасмин — каза и й махна към малкото канапе пред камината.
На ниската масичка беше оставен поднос — сирене, самун черен хляб, нарязано на филийки печено телешко и купа с боровинки плюс каничка сметана.
— Последното ни ядене? — попита Лиза уж небрежно, но не й се получи. Щяха да ги разпитват рано на следващата сутрин.
Пейнтър седна и потупа мястото до себе си.
Тя седна до него.
Докато той режеше хляба, Лиза си взе парче сирене. Подуши го и го върна в чинията. Нямаше апетит.
— Трябва да хапнеш — каза Пейнтър.
— Защо? За да съм по-силна, когато ни натъпчат с гадостите си?
Пейнтър си нави на рулце едно парче телешко и го лапна цялото. Задъвка и каза:
— Нищо не е сигурно. И да не съм научил нищо друго в живота си, това поне го знам от опит.
Тя поклати глава със съмнение.
— И какво? Просто да се надяваме на чудо?
— Лично аз предпочитам да имам план.
Тя го изгледа.
— И вече си го измислил?
— Нещо съвсем простичко. Без пушкала и гранати.
— Тогава как?
Той преглътна и отвърна:
— Нещо, което сработва почти винаги, както съм установил от личен опит.
— И то е?
— Честността.
Лиза се отпусна назад и сгърби рамене.
— Супер.
Пейнтър си взе филия хляб, намаза я с горчица, сложи отгоре парче телешко, а върху телешкото — парче сирене. После й подаде сандвича.
— Яж.
Тя взе с въздишка творението му — само за да му угоди.
Пейнтър направи същия сандвич и за себе си.
— Аз например съм директорът на Сигма, което е отдел на АИОП. Работата ни е да разследваме евентуални заплахи за Съединените щати с помощта на екип от агенти, бивши членове на специалните сили. Силната ръка на АИОП, когато се изисква работа на терен.
Лиза отхапа миниатюрно парче от сандвича. Горчицата беше много.
— И можем ли да се надяваме, че твоите хора ще ни спасят?
— Съмнявам се. Няма достатъчно време. Ще минат дни, докато установят, че тялото ми не е сред руините на манастира.
— Тогава не разбирам…
Пейнтър вдигна ръка, отхапа от сандвича и продължи, без да спира да дъвче:
— Въпросът е в честността. Казваш си всичко — простичко и открито. И гледаш какво ще стане. Нещо привлече вниманието на Сигма към тази част на света. Сведения за странни болести. След като са действали толкова години, без да издадат присъствието си, на какво се дължат грешките през последните месеци? Лично аз не вярвам в съвпаденията. Чух нещо, което Анна каза на убиеца от манастира. Намекна за някакъв проблем тук. Нещо, с което не могат да се справят. Възможно е целите ни, нашата и тяхната, да не са чак толкова различни. Възможно е да има място за сътрудничество.
— И ще ни оставят живи? — попита тя, наполовина презрително, но и със скрита надежда. Отхапа от сандвича, за да прикрие глупостта си.
— Не знам — каза той: все така залагаше на честността. — Докато сме им полезни, сигурно. Но ако спечелим няколко дни… това ще увеличи шансовете да ни спасят отвън или пък може да промени обстоятелствата в наша полза.
Лиза дъвчеше и размишляваше. Преди да се усети, сандвичът й изчезна. И още беше гладна. Поделиха си купичката с боровинките — поляха ги щедро със сметана.