Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Снегът скоро изтъня съвсем и снегомобилите спряха. Пейнтър гледаше да се държи близо до Лиза. Погледите им се срещнаха и в нейния той видя огледален образ на собствените си страхове.
Къде, по дяволите, ги бяха довели?
Обградени от бели парки и пушки, двамата продължиха напред. Под краката им вече имаше само мокри камънаци. Появиха се стъпала, издълбани в скалата, хлъзгави от разтопения сняг. Вездесъщата мъгла изтъня и се накъса.
След няколко стъпки в сумрака се извиси скална стена, заслонена от рамото на планината. Естествена дълбока пещера. Не беше рай обаче — само назъбен черен гранит, мокър от кондензираната влага.
Повече ад, отколкото Шангри-ла.
Лиза се спъна и Пейнтър я прихвана, доколкото му беше възможно с вързани китки. И разбра защо е изгубила равновесие.
Право пред тях от мъглата се беше появил замък.
Или по-скоро половин замък.
Когато се приближиха още малко, Пейнтър прецени, че всъщност става въпрос за фасада, изсечена грубовато в дъното на пещерата. Две гигантски кули с бойници се възправяха като стражи от двете страни на масивна централна част. Зад дебели полупрозрачни стъкла грееха светлини.
— Granitschloss — обяви Анна и ги поведе към арковиден вход, два пъти по-висок от човешки ръст, охраняван от двама великански рицари от гранит.
Тежка дъбова врата, обточена с ленти от черно желязо, запечатваше входа. Но когато групата приближи, вратата се вдигна нагоре като решетките на старинен замък.
Анна тръгна напред.
— Хайде. Нощта беше дълга, ja?
Пейнтър огледа фасадата — бойници, парапети и арковидни прозорци. По цялата си повърхност черният гранит капеше и се потеше, плачеше и ручеше. Водата приличаше на черно олио и създаваше илюзията, че замъкът се разлага пред очите им, стопява се обратно в черната скала.
Огнената светлина откъм прозорците подпалваше повърхността на замъка в адски отблясъци и напомняше картина от Йеронимус Бош. Този художник, живял през петнайсети век, се беше специализирал в изображения на ада. Ако му беше хрумнало да изобрази портите към подземния свят, сигурно щеше да ги изобрази точно като този замък.
По липса на друг избор Пейнтър последва Анна. Вдигна очи — търсеше думите, които според Данте били изсечени в портите на Ада.
„Надежда всяка тука оставете.“
Думите ги нямаше… но иначе мястото беше съвсем подходящо.
„Надежда всяка оставете…“
Това, кажи-речи, обобщаваше всичко.
Грей стисна Фиона за лакътя и я повлече през една странична врата на сладкарницата. Измъкна я на някаква уличка, като разбута хората на тротоара.
Завиха сирени.
Явно копенхагенските пожарникари днес щяха да работят до късно.
Грей стигна до ъгъла на уличката, дърпаше Фиона след себе си. Тухла изпука близо до ухото му, миг по-късно се чу звън на рикошет. Изстрел. Грей се извъртя, бутна Фиона в уличката и се наведе. Огледа трескаво улицата за стрелеца.
И я видя.
Близо.
На половин пресечка, от другата страна на улицата.
Бледоликата млада жена от търга. Само дето сега беше облечена в черен прилепнал анцуг. Беше се сдобила и с няколко модни аксесоара. Пистолет със заглушител. Държеше го ниско до коляното си и крачеше бързо към тях. Вдигна ръка към ухото си, устните й се раздвижиха.
Радиовръзка.
Когато жената пристъпи в светлината на една улична лампа, Грей разбра грешката си. Не беше филмовата звезда от търга. Тази беше с по-дълга коса. И с по-слабо лице.
По-голяма сестра на онези двамата.
Грей се извърна.
Очакваше Фиона вече да е преполовила уличката. Вместо това я видя само на пет метра от себе си, яхнала някакъв доста ръждясал лимоненозелен мотопед.
— Какво правиш?
— Осигурявам ни транспорт — каза тя и пусна в чантичката си малка отвертка.
Грей затича към нея.
Пръстите на Фиона ровичкаха слепешката кълбо сплетени жици. Тя изви две и двигателят изхърка и запали.
„По дяволите…“
Биваше си я… но доверието си имаше граници.
Грей й махна да се премести назад.
— Аз ще карам.
Фиона само сви рамене и плъзна дупе назад. Грей яхна мотопеда, даде газ и без да включва фара, подкара по тъмната уличка. Или по-скоро запълзя.
— Хайде де — измърмори подканящо на старата машина.
— Включи на втора — каза Фиона. — Третата я прескочи. С тия таралясници иначе не става.
— Мразя да ми дават съвети, като карам.
Въпреки това я послуша и мина на четвърта. Мотопедът подскочи като стреснато жребче. Поеха доста по-бързо по уличката, лавираха на зигзаг между кофите за боклук.