Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
— Какво гледаш, Ноне? — попита Санка, като доде при нея. Но в същия тоя миг каруцата излезе до кладенеца и звънците ясно и високо задрънкаха.
— Каква е таз каруца? — учуди се Санка.
Отпред стоеше войник и караше конете, отзад се виждаше една жена в черни дрехи и до нея един офицер. Санка позна, че е Галчев.
— У нас идат! — извика уплашено тя. — Ами сега? Само гости ни липсваха.
Тя се спусна да прибира в къщи, а Нона, все тъй усмихната, наместо да си влезе и тя, спусна се по стълбите, прекоси набързо през двора и мина в градината. Тя чу, че каруцата спря пред портата и звънците силно издрънкаха, като че се изсипа нещо.
Като походи из градината, Нона слезе към дама, поприказва с Галунка, поигра с децата й, докато ги разплака, след туй видя, че дядо Христо работи нещо пред мандрата, и отиде при него.
— Какъв си, дядо Христо! — каза тя, като се правеше на сърдита. — Аз отдалеч още ти казвам добър ден, а ти не ме и поглеждаш.
Дядо Христо обърна към нея овлажнелите си очи.
— Лошо, Ноне. Лошо отиват работите.
— Лошо ли? Моите работи вървят много добре — засмя се Нона.
— Не видя ли Давида таз сутрин? — каза дядо Христо. После поклати глава и прибави: — Баща ти ще продава от овцете. Кога влиза добитък в двора на човека, весело е, но кога излиза — като че изнасят мъртвец.
— Дядо Христо, не искам да приказваш тъй! — скара му се Нона. — Само сега ли ще продава баща ми добитък? Ами че той през целия си живот е купувал и продавал. И колко ще продава от овцете? — Половината. Половината остават и за година, за две, ще станат пак толкоз, колкото са били. За туй ли ще мислим сега?
Дядо Христо седна на прага. Срещу него, като беше сключила ръце през колената си, беше седнала Нона.
— Ти мислиш, че на баща ти не му е мъчно? През години си той пак беше продал овце и като влязох при него, заварих го, че плаче. Че как мислиш? Жива стока е туй, не е камъни. — Дядо Христо помълча и се замисли. — Пък да ти кажа ли? Аз още пролетес познах, че ще имаме загуба.
— Позна ли? — засмя се Нона. — Я да ми погледаш на ръката и да ми кажеш кога ще се оженя.
— Ще ти кажа отде познах. По агнило беше, овцете пасяха ей там на поляната. Ний стояхме с баща ти на чардака. По едно време, като се разбягаха овцете, урнаха се насам, урнаха се нататък. Да е вълк, не е — кучетата ги гонеха, кучетата ги давеха.
— Че как ще ги давят кучетата? — учуди се Нона. — Нали те ги пазят?
— Че хъ-де. Защо направиха тъй, и досега не мога да разбера. Баща ти каза да докарат овцете и едно войниче — то се случи тука, от границата беше слязло, то уби и двете кучета. Чорбаджията каза да ги убие и то ги уби. С пушката си ги уби. Не бяха бесни. И добри кучета бяха. Като се оягне овца и остане назад да ближе агнето си, те ще легнат до нея и ще я пазят. Таквиз умни кучета бяха. А на, като че полудяха и взеха да давят овцете. Казват, че кога едни кучета са много зли, рано-късно се увълчвали. Та туй ти казвам, оттам разбрах, че ще има загуба.
— Дядо Христо, знаеш ли, че имаме гости? — каза Нона. — Офицерина е у нас, с майка си.
— Чух звънците. По какво ходят?
— Трябва да му търсят булка.
Дядо Христо погледна Нона и нито се досещаше какво искаше да каже.
— Каква булка? — каза той. — Тук ли ще му търсят булка?
— Че ти как мислиш, в таз къща мома няма ли? — засмя се Нона и скочи. Тя остави дяда Христа да се чуди, засмя се високо и забърза към къщи. — Да ида да видя какво правят гостите — каза тя.
На чардака, отвън до вратата, тя се спря и се ослуша: вътре ту заприказваха наведнъж, ту замълчаваха и в настаналата тишина се чуваше да потраква някоя лъжичка или чиния — тъй е, когато гостите не са твърде близки хора. Нона влезе вътре, спря се до вратата и като изгледа всички, усмихна се. Докато доде до къщи, тя беше тичала, лицето й беше пламнало и черните й очи блещяха. Тя погледна най-напред облечената в черно жена, която седеше до Галчева: мъничка, слабичка женица, с бръчка около устните, с плахи, скръбни очи. Тя беше майката на Галчева. Нона се ръкува с нея, ръкува се и с Галчева.
— Тичах и се уморих — каза тя и се дръпна навътре, но не седна. За миг тя срещна погледа на Галчева. „Довел си майка си да ме сгледва — помисли си тя. — Ще видим.“
Още като влезе Нона, старата Галчева не спусна очи от нея, слушаше какво говори Манолаки, но все гледаше Нона.
— Личи си, че госпожицата живее на село — каза тя, като се поусмихна. — Изпекло я слънцето, почерняла.
— Цял ден правя слънчеви бани — засмя се Нона. — С бански костюм ходя из градината, из двора. Разбира се, че ще почернея. Сега черният цвят е модерен.