Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
— Тати съгласен ли е?
— Той ли? Той… — Тошо се замисли, но тозчас, ободрен от някаква мисъл, дигна глава. — Той, като стане работата, като се уреди ипотеката, ще се съгласи, аз знам, че ще се съгласи. Пиши ти на годеника си, още сега му пиши.
— Добре, бате Тошо, ще му пиша.
Нона не вярваше, че баща й е съгласен с тоя план. Не беше уверена също тъй, че може да помогне и Жан. Но тя не искаше да откаже на Тошо и още на часа седна на масата и взе да пише на годеника си. Усмихната, без Да се замисля, тя пишеше бързо, като повтаряше почти същите думи, които й казваше Тошо.
Глава 24
Един празничен ден Тошо и Нона бяха отишли на сбор в Енидже. Надвечер, когато вече щяха да се връщат, те се намериха с Алекси и Милчевски и докато се питаха кой как ще си ходи, зададе се каруца със звънци и в нея видяха Галчева. Той се връщаше от града и не очакваше да ги намери тука. На всички се искаше да останат наедно и тъй като вече се мръкваше и повече не можеха да се бавят, решиха да се прехвърлят всички в каруцата на Галчева. Нона остави кабриолета си на Мурада, качи се и седна до Галчева. Пред тях седнаха Милчевски и кметът. Тошо беше се забавил в кръчмата и като намери всички места заети, качи се отпред до войника.
— Туй място е добро за мене — утеши се той. — Ще караме с момчето конете.
Замръкнаха още докато бяха в село. Не се бояха, че ще закъснеят, защото Сеново не беше далеч, пък и месецът, още розов и не огрял, както трябва, се показа вече по средата на небето. Вън в полето взеха да ги настигат каруци, претоварени с моми и ергени, които си отиваха. Ту от едната, ту от другата страна префучаваше някоя каруца, конете бясно се мятаха, ергените се провикваха, а момичетата, червендалести, със златни пендари на гърдите, пееха, раздрусани наляво-надясно. Едвам преминеха едни каруци, други се задаваха отзад и също тъй с трясък, с викове и с песни отминаваха. Гъст прах се вдигна и се застоя над пътя.
— Че такова, туй… ний ще се задушим тука! — извика Милчевски. — Защо да гълтаме тоя прах, друг път няма ли?
— Има един път, на тая страна, но той е далеч — обади се Тошо. — А нататък е границата, ей я е де е, вижда се.
Галчев погледна нататък, накъдето показваше Тошо.
— Ако искате, можем да минем по границата — каза той. — Там е чисто и пътят е по-хубав.
— Наистина! — зарадва се Нона. — Ура! Оттам ще минем! По границата ще минем!
Милчевски и Тошо също се съгласиха. Само Алекси някак недоверчиво каза:
— Бе то… да сме по-далече от границата, по-добре ще е.
— Не, не! Оттук ще минем! — настояваше Нона. — Бай Алексе, ти какво… По границата! По границата!
— Хубене, карай към границата! — заповяда Галчев на войника.
Обърнаха каруцата право към север и месецът, който от розов беше станал жълт, остана сега зад тях. Тръгнаха из един дол, тъй плитък и с такива равни брегове, че не приличаше да е дол, а като че на това място полето малко беше се вгънало. Пътят слабо се белееше отпред в тъмнината. Милчевски и Тошо още обвиняваха Алекся, че се боял да мине по границата.
— Защо ходихте в града? — попита Нона Галчева.
— Изпратих майка си.
— А! Тя отиде ли си? — учуди се Нона. И като се понаведе по-близо към Галчева, добави: — Какво каза? Не дава и дума да се каже, нали?
Галчев махна с ръка.
— Стари хора, какво да ги правиш. Каквото решим ние, то ще бъде. А когато всичко се свърши, и тя ще се съгласи.
— Нали? И аз тъй мисля — зарадва се Нона.
Колкото повече навлизаха в дола, толкоз той ставаше по-дълбок и по-тъмен, бреговете му се изправяха високи, стръмни, белееха се скали. Един завой преграждаше дола като със стена и там, на самия връх, се виждаше малко бяло здание. То беше български пост, а насреща през дола беше румънският. Не бяха по-далече от двеста-триста крачки от постовете. Каруцата спря: Галчев слезе и тръгна пеш нагоре из баиря, за да предупреди войниците. За пръв път пътниците усетиха мразовития лъх, който идеше от границата, притаиха се и се умълчаха.
Галчев се виждаше донякъде нагоре из баиря, след туй се изгуби в тъмнината. Мина се доста време. Изведнъж един силен, грозен глас, едно страшно заплашително „стой!“ екна отгоре откъм поста. Тозчас, глухо и по-надалече се чу гласът на Галчева, който викаше: „Ганьо Иванов, аз съм! Ганьо, аз съм. Аз съм, Ганьо! Подпоручика! Подпоручика!“ Часовият, както се виждаше, не беше познал Галчева, но никой не се съмняваше, че те скоро ще се разберат. Но ето че второ, също тъй грубо и страшно „стой!“ се раздаде. Обади се и часовоят от румънския пост. Неговото „стой!“ не беше отсечено и късо като на българския, а тънко, провлечено, издигаше се нависоко в нощта. Галчев все се чуваше да вика, тревожно, настойчиво. Положението ставаше лошо. Ако часовите извикнеха още веднъж, за трети път, „стой“, след туй вече щяха да стрелят. Милчевски стоеше като втрещен, с изпъкнали очи. Нона беше се хванала с две ръце за каруцата и загледана нагоре към поста, готова беше сякаш да скочи. Алекси слезе, отиде малко настрана и приседна на земята.