Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли, Санке? — засмя се Нона. — Едни бежови чорапи имах, потрепах се да ги търся, не можах да ги намеря.
— Ти си луда? Че нали ми ги даде и аз ги турих в прането.
— Ох, наистина… каква съм забравена — каза Нона, като ходеше боса из стаята. Под тънката риза се очертаваше гъвкавото й младо тяло. Тя доде до прозореца, зарадва се, че грее слънце, и се усмихна. Всичко, което беше премислила тази нощ, й се стори като сън, като лъжа. Истина беше туй, което виждаха очите й — слънцето, небето, което се синееше, зелените клони на бряста, гълъбите, които гукаха под стряхата. „Всичко друго е лъжа, лъжа“ — повтаряше Нона в ума си и се усмихваше.
Тя се облече и излезе. С леки и чевръсти стъпки, както си вървеше винаги, тя се упъти направо към могилата, изкачи се на върха и застана пред гроба на Антица. Не й додоха сълзи на очите, не намери за какво да се разкае. От овалния порцеланов портрет й се усмихваше Антица, гледаше я с дълбоките си черни очи и като че й казваше: „Здравей, Ноне!“
Нона слезе от могилата и дълго време ходи из полето. На едно място, по склона на един баир, тя нагази в гъста, суха трева. Мястото й се хареса, земята беше натоплена от слънцето и, както правеше, когато бе малка, Нона легна в тревата, подложи ръцете си под главата си и се загледа. Тънки облачета бяха се раздиплили високо в синевата. Нона не мислеше нищо, радваше се, че гледа, че диша, че вижда тоя хубав свят. Изведнъж до самото й ухо се чу някакъв тих странен звук, нещо като че запя и заплака, неизразимо нежно и задушевно, заглъхна и замина. Тя стана и се огледа: какво беше туй, защо толкоз се развълнува? Погледът й падна върху една висока избеляла трева, с превити върхове, която вятърът леко разклащаше. Ето отде идеха тия странни звукове, които беше чула — шумеше тревата. Но тя можеше да се чуе само отблизо, когато е до самото ухо. И за да изпита още веднъж това особено вълнение, Нона пак легна в тревата: тихо, като че доде отдалеч и надалеч замина, тя чу същата песен, същата въздишка. Нона се изправи развълнувана, зарадвана, без да знае от що, погледна полето наоколо, чифлика, високия бряст. Стори й се, че е едно с целия този свят, че в жилите й бликат също такива могъщи и неудържими сили, каквито бликат в земята, върху която преди малко беше лежала. Тя спря погледа си нататък, гдето беше Сеново и постът на границата. Там беше Галчев. И като че искаше да го запази за себе си, като че го бранеше от някои, които искаха да й го отнемат, тя прошенна: „Обичам го! Обичам го!“
Глава 22
Минаха се десетина дни и повече. Седнал близо до прозореца, с подгънатн под себе си нозе, Манолаки гледаше пак сметките си една сутрин и тъй беше се улисал, че когато при него влезе Давид Кьосето, той не подиг–на очи от тефтерите и от книжата си и не го погледна. Давид каза „добро утро“ и седна на миндеря. По обичая си, той си беше приготвил една весела история, с която мислеше да почне разговора, подсмиваше се и бързаше да я разкаже.
— Търкулила се тенджурата, че си намерила похлупака. Знаеш ли какво стана у наше село, дядо Маноле?
Без да го погледне, като мърдаше устните и смяташе нещо на ума си, Манолаки само простря дланта си срещу него да мълчи. Давид си остана все тъй усмихнат. Най-после Манолаки сне очилата си, обърна се към Давида и каза:
— Трябваш ми за една работа, затуй те повиках. Смятам да продам от овцете. — Усмивката изчезна от лицето на Давида, той загледа учудено. — Ще продам стотина-двеста добитъка — продължи Манолаки. — Искам да ми намериш някой човек, който да ги купи. Сигурен човек да е, да не го гоня за парите. Какво ще кажеш?
— Че как тъй, дядо Маноле, защо ще продаваш?
— То моя работа сега, ти за туй не ме питай. Можеш ли намери ти такъв човек, какъвто ти казах? Туй ми кажи.
— Бе то, щом е дошло до продаване… такъв човек, кайш. Няма какво да го търсим, човека е готов.
— Кой е той? — учуди се Манолаки, като не се надяваше, че Давид толкова скоро ще свърши работа.
— Само че, то… лесно се продава, а мъчно се купува.
— Много дрънкаш — разсърди се Манолаки, — то е моя работа, ти казах. Кой е тоз човек?
— Илия, дядо Маноле, наш Илия от Сеново. През денеси го чух да продума: ако намеря, кай, добри овце, ще купя. Пък и по-куветлия човек от него няма. Ще ти наброи парите до сантим. Всичко ще ти плати.
— Добре — каза Манолаки. — Виж, поприказвай с него и ако ще ги купи, доведи ми го. Само ти много-много да не разправяш, не искам да ме знаят хората, гледай работата да се свърши, а то приказките…
Давид не отговори. Той си мислеше, че ако Манолаки е решил да продаде половината от овцете си, сметките му не ще са твърде добре.