Чифликът край границата

— Знаеш ли, Санке? — засмя се Нона. — Едни бежови чорапи имах, потрепах се да ги търся, не можах да ги намеря.

— Ти си луда? Че нали ми ги даде и аз ги турих в прането.

— Ох, наистина… каква съм забравена — каза Нона, като ходеше боса из стаята. Под тънката риза се очертаваше гъвкавото й младо тяло. Тя доде до прозореца, зарадва се, че грее слънце, и се усмихна. Всичко, което беше премислила тази нощ, й се стори като сън, като лъжа. Истина беше туй, което виждаха очите й — слънцето, небето, което се синееше, зелените клони на бряста, гълъбите, които гукаха под стряхата. „Всичко друго е лъжа, лъжа“ — повтаряше Нона в ума си и се усмихваше.

Тя се облече и излезе. С леки и чевръсти стъпки, както си вървеше винаги, тя се упъти направо към могилата, изкачи се на върха и застана пред гроба на Антица. Не й додоха сълзи на очите, не намери за какво да се разкае. От овалния порцеланов портрет й се усмихваше Антица, гледаше я с дълбоките си черни очи и като че й казваше: „Здравей, Ноне!“

Нона слезе от могилата и дълго време ходи из полето. На едно място, по склона на един баир, тя нагази в гъста, суха трева. Мястото й се хареса, земята беше натоплена от слънцето и, както правеше, когато бе малка, Нона легна в тревата, подложи ръцете си под главата си и се загледа. Тънки облачета бяха се раздиплили високо в синевата. Нона не мислеше нищо, радваше се, че гледа, че диша, че вижда тоя хубав свят. Изведнъж до самото й ухо се чу някакъв тих странен звук, нещо като че запя и заплака, неизразимо нежно и задушевно, заглъхна и замина. Тя стана и се огледа: какво беше туй, защо толкоз се развълнува? Погледът й падна върху една висока избеляла трева, с превити върхове, която вятърът леко разклащаше. Ето отде идеха тия странни звукове, които беше чула — шумеше тревата. Но тя можеше да се чуе само отблизо, когато е до самото ухо. И за да изпита още веднъж това особено вълнение, Нона пак легна в тревата: тихо, като че доде отдалеч и надалеч замина, тя чу същата песен, същата въздишка. Нона се изправи развълнувана, зарадвана, без да знае от що, погледна полето наоколо, чифлика, високия бряст. Стори й се, че е едно с целия този свят, че в жилите й бликат също такива могъщи и неудържими сили, каквито бликат в земята, върху която преди малко беше лежала. Тя спря погледа си нататък, гдето беше Сеново и постът на границата. Там беше Галчев. И като че искаше да го запази за себе си, като че го бранеше от някои, които искаха да й го отнемат, тя прошенна: „Обичам го! Обичам го!“