Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
Санка я погледна учудена: Нона никога не беше ходила по бански костюм из градината, защо говореше тъй?
Манолаки беше позамълчал, колкото да даде време на жените да разменят по някоя дума. Но той не даваше ухо какво говорят, а си мислеше нещо друго.
— Човешките работи са като колело — започна той. — Аз през живота си колко пъти съм губил и колко пъти съм печелил наново. Една година се случи лоша зима, проточи се — няма край. Сено, слама — всичко се привърши, взехме да вадим плявата изпод керемидите и да храним с нея овцете. И пак не помогна. Като се запролети, каквито бяха слаби, хвана ги мараз и измряха до една. — Манолаки подигна дебелото си кехлибарено цигаре към устните си и пусна голямо кълбо дим. — Доде е жив човек, всичко ще прекара, и доброто, и лошото.
— Тъй е, тъй — съгласяваше се майката на Галчева и все поглеждаше Нона.
Нона стоеше права. Тя беше издигнала почернелите си заоблени лакти и поправяше косата си. После, без да се стеснява ни най-малко, тя се понапудри набързо, като все се оглеждаше и понаквасваше с език зачервените си като кръв устни.
— Като чух звънците, помислих, че е годеника ми — каза тя, като се изгледа продължително в огледалото, а след туй се обърна и се засмя. — Помислих, че е годеника ми, и избягах да не ме види, исках после да му се покажа. А то… тате, знаеш ли какво ми доде на ума днес? Като заправим сватбата, ще вземем музика от града. Да загърми оная банда, та полето да се цепи. Нали, тате?
— Надявате ли се за годеника? — попита г-жа Галчева.
— Все го чакаме — обади се Санка и погледна Нона.
— А не дохажда — каза Нона. — Ако не доде той пък, аз ще ида при него. Не си изпущам момчето!
Нона всякога беше се държала свободно, но сега беше й хрумнало да прекалява, да се покаже дори не такава, каквато си е. Тя беше разбрала, че Галчев е довел майка си, за да види нея, Нона, че той не е скрил отношенията си с нея и сега ще чака да чуе мнението й. Всичко туй беше много естествено, но Нона се дразнеше, нервничеше, искаше й се да бъде груба, да предизвиква. Като подемаше нишката на по-раншния разговор, Манолаки каза:
— Имот, стока се купува, здравето не може да се купи. И да си знай човек ума, да се труди, да работи.
— И аз тъй казвам — съгласи се г-жа Галчева. — То и от бога има, ама което човек сам си направи, никой не може да му го стори. — Тя погледна малко по-продължително Нона, погледна Галчева и прибави: — Аз защо казвам на Владимира: на тебе, синко, нищо друго не ти трябва, службата си гледай, пази се…
— Добре, но той не се пази! — засмя се Нона и посочи към Галчева.
Старата жена най-напред се изненада и учудено изгледа Нона, после се усмихна, както се усмихват на лудориите на децата, и каза:
— Пази се той, аз знам, че се пази.
— О, госпожо! — засмя се Нона. — Да знаете само какво прави той, какъв е той! Преструванко!
Галчев, който от дохождането си досега почти не беше се обадил, взе да се смее. Г-жа Галчева пак се усмихна, направи след туй сериозно лице и се обърна към Манолакя, който й говореше нещо. Нона се позавъртя, погледна Тоша и тръгна към него. Ако Манолаки изглеждаше спокоен и както винаги си беше приказлив, Тошо беше умислен и скорошната разправия с баща му още го гнетеше. Нона седна до него и ниско му заговори нещо.
По едно време гостите станаха. Санка, а още повече Нона, се опитаха да ги задържат, поканиха ги да останат за обед, но те отказаха и си заминаха.
Като че нищо да не беше се случило, Манолаки си влезе пак в стаята и повика Тоша при себе си. И след малко пак се чу, че се карат. Наплашена от по-рано, Санка тръпнеше и се ослушваше.
— Чуй ги, Ноне, чуй ги — шепнеше тя.
— Нищо няма, Санке. Остави ги.
— Иде ми да си взема очите, да вървя, да вървя и да не се върна вече. Не мога да ги слушам да се карат тъй…
Нона се прибра в стаята си. След малко при нея влезе Тошо. Той беше пребледнял и измъчен.
— Ноне, искам да приказвам сериозно с тебе за една работа — каза той, като сядаше.
— За кое, бате Тошо? За фабриката ли?
— Остави шегата, Ноне. Не е до смях сега. Слушай, Ноне, не ни бива таз година, храните бяха слаби, цена няма. Не можем да отворим очите си от борчове. Тати ще продава от овцете — и туй няма да помогне. Пари трябват, много пари. Слушай, Ноне, само един човек може да ни спаси.
— Кой, бате Тошо?
— Годеника ти може да ни спаси. Още сега да вземеш да му пишеш.
— Но той скоро ще доде.
— Нищо, ти пак му пиши. Нека види там, нека да подготви работата. Слушай, Ноне, пиши му тъй: ще припишем чифлика на негово име — ей тъй, за форма само, а той ще направи ипотека. Там, в Швейцария, дават пари с малка лихва. Като сключим този заем, ще се разплатим и ще ни останат пари да си поуредим работите и да се замогнем. Само туй ще ни спаси, нищо друго. Вземи, Ноне, и му пиши.