Чифликът край границата
- Автор: Йовков Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чифликът край границата». Краткое содержание книги:
Времето, което се измина тъй, не беше повече от няколко секунди. Гърмежи не се чуха. Напротив, чу се гласът на Галчева, по-равен, по–спокоен. След малко отгоре, откъм поста, някой извика: „Карайте насам!“ Каруцата тръгна полека нагоре.
— Ето какво е границата! — каза Алекси, като се качваше. — Аз защо ви казах да сме по-далеч.
— Че може ли тъй! Да не познаят офицера си — каза Нона. Милчевски, пребледнял, мълчеше, мълчеше и Тошо. Само Хубен се усмихваше.
Като се качиха горе на поста, намериха Галчева да се разправя още с войниците, после доде при тях. Излезе, че часовоят, същият тоя Ганю Иванов, името на когото всички бяха научили, недочувал и затуй не познал отведнъж Галчева.
— Нищо, нищо. Добре, че се свърши благополучно — говореше Алекси.
— Такова, туй… — проговори и Милчевски. — Ако беше казал още веднъж „стой“? А, Галчев? Ако беше казал още веднъж стой, какво щеше да стане?
— Щяха да ни направят на решето, туй щеше да стане — каза Тошо.
— Аз не разбирам! Как може тъй? — сърдеше се Нона. — Да не познаят своя офицер. Може ли?
Галчев каза още нещо на войниците, качи се и тръгнаха. Минаха покрай румънския пост, пред който стоеше часовоят, след туй каруцата задрънка надолу по границата. Като се отдалечиха и се намериха сред полето, всички се поотпуснаха и се разгълчаха.
— Бай Алекси, ти защо слезе? — смееше се Милчевски. — Аз, кай, ще сляза малко. Защо слезе, а?
— Слязах, защото бяха ме заболели краката да седя на едно място — каза Алекси.
— Не, такова, туй… разбра, че ще стрелят, та да бъдеш на ниско, да те не ударят. Знам те аз тебе!
— Не е вярно, какво приказваш ти! Таквоз нещо не съм помислял!
Месецът стоеше на същото си място сред небето, но беше побелял, чист, светъл и лееше тиха бяла светлина. Донякъде ясно се виждаше наоколо — тук жълти стърнища или гъста суха трева, там някоя уединена нива с кукуруз. По-нататък всичко се сливаше в една бяла млечна мъгла и ако от полето много малко се виждаше, небето беше просторно и светло. Никакъв звук не се чуваше, никаква жива душа не трепваше. Дълбока, безмълвна тишина пареше навред, като в някаква пустиня. Само лъчите на месеца искряха и се чупеха като сребърни жици. Беше станало доста късно и от време на време полъхваше хладен мощен ветрец.
— Малко остана, щях да скоча да видя какво става — говореше Нона. — Какви са тез работи! Но ти не трябваше да слизаш. Друг път няма да слизаш не искам. Ще си стоиш при нас.
— Добре, добре — усмихваше се Галчев. — Не ти ли е студено? — Той разгъна шинела си и го хвърли върху нейните и своите колена, после погледна към месеца, като че искаше да познае кое време е, и каза: — Майка ми трябва вече да е стигнала и да си е в къщи.
— Е, майка ти не ме харесва, нали? — пошепна Нона. И тъй като Милчевски, Алекси и Тошо се разговаряха високо помежду си, Нона се понаведе към Галчева и му каза: — А у дома чакат годеника ми. Има писмо, че скоро щял да доде. — Много късно. Аз ще избягам същия ден при тебе, да знаеш.
— Добре, добре — продължаваше да се усмихва Галчев. Той поиска да завие по-добре Нона и ръката му срещна под шинела нейната. Нона хвана ръката му и я задържа в своята.
— Ах, каква нощ, каква месечина! — заговори възторжено тя. — Може ли да се пее тук? Ще запея. Не, по-добре да си мълча — каза тя, облегна се на рамото на Галчева, погледна към месеца и се усмихна. Милчевски, Тошо и Алекси все тъй високо се разговаряха. Мина се около четвърт час. По едно време Галчев извика ма войника:
— Спри, Хубене, спри, спри!
Едвам позатихна шумът от колелетата и някъде отпред, пак тъй тънко, проточено и високо се чу: „стъ–ъ–ъ–ъ–й!“ и, както по-рано, леден ужас полъхна от тоя глас. Намираха се пред румънски пост. Галчев стана прав в каруцата и високо извика на румънски:
— Мъй баете! Аичи е локутинентул булгар! (Момче, тук е български поручик!)
Галчев повтори това два-три пъти, след туй седна в каруцата. От срещната страна не се чуваше вече нищо — значи, войникът трябва да ги е чул и е разбрал кои са. Но едвам каруцата се подвижи няколко крачки, пак същото „стъй!“ процепи нощта. Галчев стана прав и извика:
— Мъй баете! Аичи е локутинентул булгар!