Чифликът край границата

Нона беше се облегнала на рамото на Галчева и се усмихваше. Месецът огряваше кръглото й лице и го правеше бледно и бяло, очите й, заобиколени от гъсти мигли, се тъмнееха. Тя имаше много за казване, а мълчеше и само се усмихваше. Никога тя не се е чувствувала тъй щастлива. Тая бяла тиха нощ, тия непознати и пусти места, огрени от месечината, белият път, който лъщеше и лъкатушеше пред тях — всичко туй й се струваше като някой чуден фантастичен свят, създаден само за да бъдат заедно с Галчева, да пътуват тъй наедно с него. Тя стисна ръката му и прошепна:

— Нали ме обичаш? Кажи, че ме обичаш. О, колко много те обичам аз…

Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи. Сърцето й преливаше от радост и щастие. И тъкмо защото се чувствуваше тъй щастлива, тя усети страх от бъдещето и се замисли, спомни си за майка си, после за Гърдя.

— Знаеш ли, че Гърдю ще оздравее? — пришепна й Галчев и Нона потръпна от някакъв суеверен страх, като разбра, че докато бяха мълчали, и той, и тя бяха мислили за Гърдя. — Един доктор от болницата ми каза, че бил добре и скоро щели да го изпишат.

Нона не каза нищо. Каруцата възлизаше по една малка стръмнина и тишината, която настъпи, накара Алекся, Милчевски и Тоша да прекъснат изведнъж разговора си.

— Галчев — обади се плахо Милчевски. — Такова, туй… какъв пост има сега, румънски ли, български ли?

— Сега пък на какво ли ще налетим! — каза също тъй тихо Алекси.

— Наближаваме наш пост — каза Галчев. Той се поогледа наоколо и прибави изненадан: — Че ний сме дошли до него, поста е ей тука!

И наистина каруцата излезе наравно и веднага пред тях се показа под китка черни дървета малката къщичка на поста. Никой не се обади оттам, никой не им извика да спрат. Помислиха, че войниците са заспали или че всички са се прибрали вътре и затуй не ги виждат. Додоха до самия пост. Изведнъж пред него се мярна войник с пушка. Хубен спря каруцата.

— Кой е там часовой? — попита Галчев.

— Аз, г-н подпоручик. Димов Пеню Ангелов.

— А, Пеньо, ти ли си? Защо не се обаждаш?

— Познах ви, г-н подпоручик — отговори весело войникът, като се усмихваше. — Аз още отдалече по звънците ви познах, и по каруцата.

Излезе и старшият на поста. Галчев заговори с него.

— И в секрет ли имате? — учуди се той по едно време. — На коя страна?

— Към дола, г-н подпоручик.

— Виж, това не е добро — каза Галчев, като се обърна към пътниците. — Може войниците да не ни познаят и да ни направят нещо.

Секретните постове, от двама или трима войника, се поставят на някое затулено и скрито място, войниците се пазят да не ги забележи някой и отиват на поста вечер по тъмно. Тук, на тая граница, тия постове ги поставяха по ония места, гдето най-често минаваха контрабандисти и бегачи.

Излезе, че старшият на поста знаеше где е секретният пост. Галчев веднага го изпрати напред да намери войниците и да ги предупреди. Когато старшият вече не се виждаше, Галчев каза на Хубена:

— Хубене, карай сега полека, и да внимаваш.

Това предупреждение и тая предпазливост сковаха изведнъж сърцата на пътниците. Ами ако старшият не намери войниците? И ако те ги вземат за контрабандисти, за каквито бяха излезли да вардят, и се нахвърлят отгоре им? Всички мълчаха и се оглеждаха наоколо. От време на време измежду подрънкването на звънците се разливаше лекият и също тъй звънлив смях на Нона. На нея й беше и страшно, и весело. Мъжете мълчаха и се оглеждаха наоколо. Огряно от месечината, потънало в тишина, полето приемаше тайнствен вид, като че навред се спотайваха опасности. Някъде високи бурени се клатеха и тъмнееха и на пътниците се струваше, че са хора; някъде се чуваше сух провлечен шум, а след малко се виждаше нива с изсъхнал кукуруз, сред който някой лист прошумяваше. Изведнъж се показа някакво бяло петно. То се движи, иде насам, пораства и отведнъж се разбра, че е старшият на поста.