Ръкописът убиец
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владо Станчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът убиец». Краткое содержание книги:
Долу зазвъня телефонът. Апаратът на Улф беше изключен и се наложи да слизам в приемната. Обаждаше се сержант Пърли Стебинс. Той винаги бе доволен, когато говори с мен вместо с Улф, и бе напълно прав. Той в никакъв случай не е глупак и още помни урока, който му преподаде Улф по делото Лонгрен.
Стебинс говореше с мен не особено вежливо, но без всякакви намеци. Каза, че се интересува от две неща. От обаждането на Къриган вчера и от пътуването ми до Калифорния. Особено от срещите ми с него там. Когато казах, че е удоволствие ще удовлетворя любопитството им и ще отида при тях, той каза, че няма да е нужно. Без това инспектор Креймър иска да види Улф и ще ни посети около единадесет или след това. „Доколкото знам, ние с Улф няма да имаме нищо против“, казах аз, и той затвори, без да се сбогува.
Продължих да чета.
„С една дума, какъвто и да е истинският мотив, аз ще напиша писмото, а после ще реша дали да го изпратя, или да го изгоря.
Дори да го изпратя, то ще бъде без подпис, защото не искам да му придавам форма на юридически документ. Вие, разбира се, ще го предадете на полицията, но без моя подпис то не може да бъде публикувано и аз да съм посочен за автор. Тъй като от съдържанието на писмото ще стане известно, че съм го писал аз, това обстоятелство може да ви се стори безсмислено, но и без подпис то ще послужи на желаните от мен цели. Те са от нравствен, а не от правов характер.
Ще се постарая да не бъда многословен за мотивите си. Те ме безпокоят повече от самите събития, но за вас и за другите около вас само фактите имат значение. Вас преди всичко ви интересува да получите моето признание за авторството на анонимното писмо до съда, относно подкупа на О’Мелли на старшия съдебен заседател, но аз бих искал да добавя, че моята постъпка е мотивирана по съвсем друг начин. Няма да отричам, че главната причина бе желанието ми да стана старши съдружник, което увеличава властта, авторитета и доходите, но не по-малка роля изигра желанието да запазя авторитета на кантората. Да имаш за старши съдружник човек, който е способен да подкупи съдебни заседатели, е не само нежелателно, но и опасно. Ще попитате защо не казах всичко това в лицето на О’Мелли и не го помолих да се оттегли. Не исках да издавам автора на моята информация, още повече, че бе трудно да се представят доказателства. Освен това отношенията между съдружниците в кантората бяха достатъчно напрегнати и аз не бях уверен, че те ще ме подкрепят. Затова написах до съда анонимното писмо.“
Оттогава придобих навика да не подписвам писмата си — помислих аз. — После продължих четенето.
„О’Мелли бе лишен от практика, но това не се отрази пагубно на кантората. Аз станах старши съдружник, а Кастин и Бригс съдружници. След няколко месеца отново стъпихме на краката си. През лятото и есента на миналата година нашите приходи бяха по-високи от всякога. Това се дължеше както на превъзходната работа на Кастин, като наш представител в съда, така и на моето умело ръководство. В понеделник — 4 декември — тази дата няма да забравя никога, стига да остана жив — се върнах в офиса вечерта — трябваше ми някакъв документ и го потърсих в бюрото на Дайкс. Там, където го търсех, го нямаше, и аз започнах да отварям чекмеджетата едно след друго. В едно от тях видях сива чанта, в която надникнах. Документът, който търсех, не се оказа там, но в замяна на това открих куп акуратно сложени изписани страници. На най-горната страница имаше заглавие: «Не се надявайте…» — роман за безнравствеността на днешните адвокати от Байрд Арчър. Проявих любопитство и обърнах първата страница. Романът започваше с изречението: «Не всички адвокати са разбойници и грабители.» Прочетох още малко, а после седнах на стола на Дайкс и започнах да чета, без да спирам.
До ден-днешен не мога да повярвам, че Дайкс се е оказал такъв глупак. Благодарение на работата си в кантората той би трябвало да е наясно със закона на клеветата и въпреки това бе написал такъв слаб роман с надежда да го публикува. Няма да отричам, че понякога адвокатите, притиснати до стената, вършат незаконни неща, както в случая с О’Мелли, но Дайкс видимо бе решил, че след като пише под псевдоним, е неуязвим.
Романът, в по-голямата си част, описваше дейността на нашата кантора и съществуващите в нея взаимоотношения. Естествено, имената бяха измислени, както и по-голямата част от събитията, но явно бе, че става дума за нас. Романът бе написан лошо и никога не би увлякъл един обикновен читател, но аз го четях на един дъх. Разказваше се как О’Мелли е дал подкуп (назовавам нашите имена, вместо измислените от Дайкс) и аз, след като съм узнал, съм изпратил до съда анонимно писмо. После О’Мелли е бил лишен от практика. Края Дайкс бе съчинил посвоему. В романа О’Мелли се пропива и завършва живата си в отделението за алкохолици в клиниката Белвю. Когато аз съм го посетил преди смъртта му, той ме бил посочил и крещял: «Не се надявайте…»В това отношение романът бе пълен абсурд. Предполагаше се, че той е узнал кой го е издал, но не се описваше откъде е получил информация за това.