Ръкописът убиец
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владо Станчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът убиец». Краткое содержание книги:
— Значи вие чухте как се стреля?
— Може би — бях сложил едната си ръка на гърлото, а другата на стомаха. — Не съм спал цяла нощ и не се чувствам добре. Ще отида до банята.
— Само не пипайте нищо:
— Няма.
Нямаше да успея да се измъкна, ако не беше радиото. Звуците му заглушиха моите стъпки, когато се измъкнах от апартамента и се спуснах по стълбите. Слязох набързо до първия етаж, после се ослушах и се измъкнах през изхода. На пътя си срещнах само уплашената физиономия на портиера, който не промълви нито дума, като ме видя. На улицата веднага завих наляво, преминах няколко пресечки до Лесингтън авеню и спрях такси. Седем минути по-късно слязох пред входа на нашата къща.
Влизайки в кабинета, неволно се усмихнах. Книгата, която четеше Улф преди моето излизане, лежеше на масата, а той се занимаваше с някакви инструкции за орхидеи. Да умреш от смях! Явно е четял книгата, но като ме е чул да влизам, я е оставил и се е заел с орхидеите, за да ми покаже колко му е трудно, защото не съм нанесъл навреме сведенията за въпросните орхидеи в постоянните регистрационни талони. Изглеждаше по детски наивно, затова не можах да сдържа усмивката си.
— Разрешете да ви обезпокоя — казах почтително аз. Той вдигна глава.
— Тъй като толкова бързо се върна, предполагам, че нищо интересно не се е случило?
— Предположението ви не е съвсем точно. Побързах да се върна, защото там всеки момент щеше да нахлуе цял отряд специалисти и аз да трябва да прекарам пялата нощ с тях. Видях Къриган. Куршумът е пронизал слепоочието.
Той изтърва листчетата.
— Разкажи всичко подробно.
Описах всичко, което видях и чух, включително мислите на полицая относно „Янките“. В началото на разказа ми шефът се мръщеше едва доловимо, но накрая бе като градоносен облак. Зададе ми няколко въпроса, после замълча, почуквайки с показалеца по подлакътника на креслото и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, изтърси:
— Този човек простодушен ли беше?
— Кой, полицаят ли?
— Не. Мистър Къриган.
Вдигнах рамене.
— В Калифорния не се държа особено умно, но не бих го нарекъл простодушен. Защо?
— Абсурдът е пълен. Ако беше останал още малко, може би щеше да хвърлиш повече светлина върху случилото се.
— Ако бях останал, щяха да ме натикат в ъгъла, за да измъкнат от мен всякакви подробности.
— Може би си прав — неохотно се съгласи Улф. Погледна часовника си и стана, като изблъска назад креслото. — Проклятие! От такива мисли цяла нощ няма да мога да заспя.
— Особено ако знаеш, че в полунощ или по-късно на вратата ще се позвъни и някои хора ще се появят лично.
Сбърках. Спах непробудно цели девет часа.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
В събота сутринта така и не успях да дочета докрай вестникарските съобщения за самоубийството на известния адвокат Джеймс А. Къриган. Докато закусвах, ни позвъниха четири пъти. Първи беше Леон Коен от „Газет“, който искаше да разпитва Улф за обаждането по телефона на Къриган. После се обадиха още двама журналисти със същия въпрос. Успях да се отърва от тях и веднага след това се обади мисис Абрамс. Тя прочела сутрешните вестници и се интересуваше дали Къриган не е убиеца на нейната Рейчъл. Отървах се и от нея.
Поради това, че закусвах по-дълго от обикновено, и по този начин нарушавах плановете на Фриц, се наложи втората чаша кафе да взема със себе си в кабинета. Прегледах пощата, изхвърлих всички пликове, освен един, погледнах часовника и установих, че вече е 8 и 55. В девет, каквото и да се е случило преди това, Улф се качваше в оранжерията. Скочих, взех на един дъх стъпалата до горния етаж и почуках. Без да дочакам отговор, нахлух в стаята. После тържествено съобщих:
— Ето го. Писмо в плик на юридическата кантора. Печатът е от пощенския клон на Гранд Сентръл Стейшън от полунощ — вчера. Доста е обемисто.
— Отвори го — Улф беше облечен и се канеше да излезе.
Направих необходимото и извадих съдържанието.
— Напечатано е през ред, датирано от вчера. Отгоре е написано: До Ниро Улф. Девет страници. Без подпис.
— Чети.
— На глас ли?
— Не. Вече е девет часа. Можеш да ми позвъниш или да дойдеш в оранжерията, ако е нужно.
— Нещо друго? Но това е нахалство!
— Съвсем не. Нарушаването на разписанието без крайна необходимост се превръща в навик, зависещ само от внезапни хрумвания. — Той излезе от стаята с достойнство.
„Реших да напиша това писмо без подпис накрая. Мисля, че го правя, за да си облекча душата, но не само заради това. След миналогодишните събития загубих вяра във всичко. Може би някъде дълбоко в мен все още тлее уважение към истината и справедливостта, което придобих на млади години, благодарение на религиозното и светското ми образование. Може би с това се обяснява желанието ми да напиша това писмо. С една дума какъвто и да е истинският мотив…“