Ръкописът убиец
- Автор: Стаут Рекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владо Станчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът убиец». Краткое содержание книги:
— Това ще му развали настроението за днес.
— Искрено се надявам Улф да прекара дните от остатъка на живота си в развалено настроение.
Кастин рязко затвори. Щях да продължа с писмото, но после размислих и позвъних по вътрешния телефон в оранжерията. Улф се обади. Аз му предадох току-що състоялия се разговор.
— Пфу! — изръмжа той и затвори.
Аз отново се захванах с писмото на Къриган.
„Бях убеден, че нищо не може да ми се случи, но въпреки това не бях на себе си. В края на декември ме очакваше неприятна изненада. В един прекрасен ден в кабинета ми се яви Дайкс и поиска увеличение на заплатата с петдесет процента. Надявал се да си повиши доходите от продажбата на романа, но тъй като се наложило да се откаже от него смята, че е справедливо да му се повиши заплатата. Веднага разбрах нещо, което трябваше да е ясно от самото начало. Дълго време, ако не цял живот, щях да бъда шантажиран и че неговият апетит щеше да расте според желанията му. Бях обхванат от паника, но съумях да я прикрия и му казах, че това трябва да се обсъди с останалите съдружници. Помолих го да дойде у нас на следващата вечер, събота, 30 декември, за да поговорим.
Още преди той да се появи у дома, бях взел решение да го убия. Това не се оказа особено трудно, тъй като той не очакваше подобно развитие на нещата и бдителността му бе притъпена. Когато се настани в креслото, минах отзад и го ударих по главата с тежкото преспапие. Той се повали без звук и аз го ударих още веднъж. През следващите четири часа, докато чаках движението по улиците да намалее, се наложи да го удрям още четири пъти. През това време докарах колата си пред входа. Когато настъпи подходящият момент, го свалих долу и го поставих в колата, без някой да ме види. Отидох до северната част на града при пристана на Ийст ривър, в района на Деветдесета улица, и там хвърлих трупа във водата. Сигурно не съм бил толкова спокоен, защото бях убеден, че той е мъртъв. Едва когато прочетох след два дни във вестниците, че е намерен труп в реката, разбрах, че макари в безсъзнание той е бил жив, когато съм го хвърлил във водата.
Беше два часа през нощта, но аз трябваше да свърша още нещо. Слязох към Съливан стрийт до жилището на Дайкс, където влязох с ключа, който бях взел от джоба му. С голи ръце жилището му можеше да бъде обискирано за не повече от час, но аз бях с ръкавици и това ми отне почти три часа. Намерих три документа, които си заслужаваха загубеното време. Двата бяха разписки, написани от Рейчъл Абрамс за получени пари след напечатването на романа на машина, а третият бе писмо, адресирано до Байрд Арчър — до поискване в пощенския клон на Клийтън стейшън. То бе написано на бланка на издателството «Шол и Хан» и подписано от Джоан Уейлман. Споменах, че обискирах щателно жилището на Дайкс, но на лавиците имаше много книги и аз не ги прелистих, тъй като времето нямаше да ми стигне. Ако го бях направил, щях да намеря списъка с псевдонимите, където той си е избрал името Байрд Арчър и вие никога нямаше да го видите, а аз нямаше да пиша това писмо.
Повече от седмица не предприех нищо по отношение на двете жени, но после започнах да се безпокоя. Едната беше прочела ръкописа, а другата го бе напечатала. Съдът над О’Мелли и съдебния заседател бяха отразени в пресата едва преди година.
Какво щеше да стане, ако едната от тях или двете забележеха сходството между романа и измислените събития в романа на Дайкс и действителността. Ами ако те споделяха това с някого или вече го бяха направили? Естествено, те бяха далеч по-малко опасност от Дайкс, но тя не трябваше да се пренебрегва.
Все по-често мислех над това и накрая реших да действам. На тридесет и първи януари позвъних в издателството на Джоан Уейлман. Представих се с името Байрд Арчър и предложих да заплатя за съветите и помощта от нейна страна при новата редакция на романа. Предложих да се срещнем в петък вечерта в пет и половина. Срещнахме се в хотел «Чърчил», почерпихме се и разговаряхме. Тя се оказа симпатична и приятна жена и аз вече се чудех как ще й причиня зло, когато изведнъж тя каза, че събитията в романа удивително напомнят реални, случили се преди година в Ню Йорк. Каза, че не си спомня фамилията на лишения от практика адвокат, нарече го O’Mapa или нещо подобно. Попита ме дали си спомням.
Отговорих че не си спомням за подобни събития. Обясних, че все пак романът ми е близко до действителността, така че подобни съвпадения са възможни. Тя каза, че доколкото си спомня, във вестниците не е било написано, че O’Mapa е бил предаден от един от съдружниците си и би било интересно да се разбере дали моето подсъзнание е повторило написаното във вестниците и по интуиция съм проникнал в същността на събитията. Това ми бе повече от достатъчно.