Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
— Моля за вниманието ви — заговори баща му на Древния език. — Бих искал да изкажа почитта си към първите семейства, присъстващи тук тази вечер… — Последваха аплодисменти. — Към членовете на Съвета. — Нови аплодисменти. — А също и към всички присъстващи, представляващи ядрото на глимерата, и към членовете на моя род. — Още аплодисменти. — Последните ми десет години като лийдайър бяха предизвикателство, но постигнахме значителен прогрес и знам, че наследникът ми ще поеме управлението с твърда ръка. След неотдавнашното провъзгласяване на краля е още по-важно защитата на нашите интереси да бъде ръководена с необходимото внимание и грижа. Чрез непрестанната работа на Съвета идеалите на нашата раса ще се превърнат в реалност, въпреки недостойните отцепници, които не схващат важните проблеми така добре като нас…
Присъстващите демонстрираха шумно одобрението си, а бащата на Леш вдигна тост. Бащата на Куин прочисти гърлото си и хвърли поглед към тримата стоящи зад него. С малко задавен глас той изрече:
— За мен беше чест да служа на глимерата… и макар че постът ще ми липсва, трябва да призная, че възможността да прекарвам повече време със семейството ми ме радва безгранично. Те са центърът на живота ми и искам да им благодаря, задето изпълват сърцето ми всеки ден с топлота и светлина.
Майката на Куин му изпрати въздушна целувка и запърха с мигли. Брат му се беше издул като паун от гордост, а очите му бяха изпълнени с почит. Сестра му ръкопляскаше и подскачаше, от което къдриците й се полюшваха весело.
В този миг отхвърлянето му като син, брат и член на семейството беше така пълно, че нито дума, казана на него или за него, не би могла да увеличи горчивата му тъга.
Куин бе откъснат от спомените си от рязкото почукване на баща му по вратата. То го изтръгна от хватката на миналото и прогони сцената от съзнанието му.
Той натисна бутона за изпращане на съобщения на телефона си, прибра го в джоба и каза:
— Влез.
Но не баща му отвори вратата. Беше същият доген, който му бе съобщил, че тази година няма да ходи на бала на глимерата.
Когато слугата се поклони, Куин не възприе това като израз на уважение. Догените се покланяха на всички. Дори ако трябваше да попречат на миеща мечка да се рови в боклука, преди да я прогонят, щяха да се сгънат в кръста.
— Предполагам, че трябва да напусна къщата — отбеляза Куин, докато прислужникът бързо правеше характерните движения с ръцете, за да се предпази от дяволското око.
— При цялото ми уважение — отговори догенът с чело, насочено към пода, — баща ви помоли да се изнесете от имота.
— Страхотно. — Куин се изправи със сака в ръка, в който беше прибрал колекцията си от тениски и четирите си чифта джинси.
Метна го на рамо и се почуди колко ли дълго щяха да плащат мобилния му телефон. От няколко месеца чакаше да бъде отрязан. Още откакто му спряха джобните.
Имаше чувството, че късметът на клетъчния му телефон беше свършил точно както неговият.
— Баща ви помоли да ви предам това. — Догенът не се изправи, докато протягаше ръка, за да подаде дебел хартиен плик.
Изпитваше почти неустоимо желание да каже на слугата да си прибере проклетото нещо и да го прати по въздушна поща право в задника на баща му.
Но Куин взе плика и го отвори. Прегледа документите и спокойно ги прибра обратно вътре. Подпъхна ги в колана на кръста си и каза:
— Ще отида да изчакам колата, която ще ме откара.
Догенът се изправи.
— В края на алеята, ако нямате нищо против.
— Да. Разбира се. Чудесно. Където и да е. Трябва ти кръв от мен, нали?
— Ако бихте били така любезен… — Догенът протегна месингова чаша, инкрустирана с черно стъкло.
Куин използва швейцарското си ножче, тъй като ловният нож му беше отнет. Прокара острието по дланта си и изцеди няколко червени капки в чашата.
Щеше да бъде изгорена след напускането му като част от ритуала за пречистване.
Не просто се отричаха от дефектния. Избавяха се от дявола.
Куин напусна стаята си, без да погледне назад и пое по коридора. Не се сбогува със сестра си, макар да я чу, че се упражнява на флейта, не прекъсна рецитираните от брат му стихове на латински, не се отби в дневната на майка си, където тя говореше по телефона. И продължи да върви уверено, отминавайки кабинета на баща си.
Всички подкрепяха прогонването му. Доказателството беше в плика.