Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
Проблемът с полицаите е, че нямат право да зареждат с „Глейзър Сейфти Раундс“. Повечето ченгета не се сблъскват със свръхестественото толкова често като мен. През работното си време гонят хора-престъп-ници. А властта ще се намръщи, ако откъснеш крака на Джон К. Народни, само щото е гръмнал по теб. Поне по идея не би трябвало да убиваш хората, защото те се опитват да те убият. Нали така?
Така че ченгетата имаха нормални муниции, може би тук-там с някое сребърно покритие за по-лесно преглъщане на лекарството, но не и такива, които ще спрат зомби. Така че се налагаше да отстъпват. Единият презареди, докато другият стреляше. Създанието просто се олюляваше напред. Оцелялата му ръка шареше пред него в търсене. Търсеше мен. Мамка му.
- Пистолетът ми е зареден с „Глейзър“ - заявих. Използвайте го!
Първото ченге се обади:
- Брейди, нали ти казах да я махнеш оттук?
- Трябваше ти помощ - оправда се Брейди.
- Разкарай цивилната оттук, да му се не види!
Аз - цивилна?
Брейди не се опита да спори отново. Просто отстъпи към мен - с изваден пистолет, но без да стреля.
- Хайде, госпожичке, да се махаме оттук!
- Върнете ми пистолета!
Той ме погледна и поклати глава.
- Аз съм с Регионалния отряд за свръхестествени разследвания! -обясних.
Което си беше истина. Разчитах да допуснат, че съм ченге, което вече не беше вярно.
Той беше млад. Хвана се. Върна ми браунинга.
- Благодаря.
Пристъпих към по-възрастния полицай:
- Аз съм с Отряда на привиденията.
Той ме погледна, все още насочил оръжието си към настъпващия труп.
- Тогава направи нещо!
Някой беше светнал лампата в дневната. Сега, когато вече не се стреляше, зомбито полека-лека излизаше. Вървеше също като човек, крачещ по улицата, като изключим факта, че нямаше глава и беше едно-рък. Крачките му пружинираха. Може би долавяше, че съм наблизо.
Тялото му беше в по-добро състояние от това на първото зомби. Можех да го осакатя, но не и да го спра. И осакатяването ми стигаше. Стрелях в левия му крак, който бях улучила и по-рано. Разполагах с повече време за прицел и този път бях точна.
Кракът поддаде. Зомбито се придърпваше напред с една ръка, изтласквайки се с крак по килима. Това му беше последният крак. Започнах да се усмихвам, после се разсмях, но смехът ми заседна в гърлото. Заобиколих отдалече дивана. Не бих искала да ми се случи нещо, нали видях какво направи със собствената си ръка. Не исках да смачка и някой мой крайник.
Излязох в гръб на зомбито и то се извърна по-бързо, отколкото би трябвало в опит да се озове „с лице“ срещу мен. Стрелях два пъти по другия крак. Не си спомнях колко патрона съм използвала. Дали ми беше останал още един - или два. или николко?
Чувствах се като Мръсния Хари23, само дето на оня тип не му пукаше колко куршума са ми останали. Мъртвите не се плашат лесно.
Зомбито все още се влачеше напред с осакатените си крака. С едничката си ръка. Стрелях почти от упор и дланта избухна като пурпурно цвете на белия килим. Тварта обаче продължи напред, използвайки остатъка от китката.
Дръпнах спусъка и чух щракане на празно. Мамка му.
- Свърших мунициите! - заявих и отстъпих назад. Зомбито ме последва.
По-възрастното ченге се намеси и хвана тварта за глезените. Дръпна назад. Единият крак бавно се изплъзна от панталоните и се загърчи в ръката му.
- Да му се не види! - полицаят пусна крака. Гърчеше се като змия със счупен гръбнак.
Взирах се надолу във все тъй целеустремения труп. Той се бореше да ме стигне. Не напредваше особено добре. Полицаят го държеше във въздуха за единия крак. Но зомбито се бореше. И щеше да продължи да се бори, докато изгние или докато Доминга Салвадор промени нарежданията си.
През вратата нахлуха още униформени ченгета. Нахвърлиха се на разчлененото зомби като лешояди на мърша. То се гърчеше и се бореше. Бореше се да се измъкне и да довърши задачата си. Те пък щяха да го държат, докато не пристигнат подкрепления от лабораторията. Доктор-четата щяха да сторят на място каквото могат. След това зомбито щеше да бъде изгорено от екип изтребители. Преди се опитваха да откарват зомбита в моргата и да ги подлагат на тестове, но разни малки парченца непрекъснато им бягаха и се криеха на всякакви странни места. Накрая съдебната лекарка нареди всички зомбита да бъдат наистина мъртви, преди да й ги карат. Екипът от линейката и момчетата от лабораторията се съгласиха с нея. Симпатизирах им, но знаех, че огънят унищожава повечето улики. Да, гадна работа.