Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
Отместих лице от врата му и дръпнах спусъка. Цялото тяло отскочи назад. Лявата ръка омекна. Изтърколих се от хватката й. Дланта висеше на мен и пръстите продължаваха да стискат.
Стоях на прага на спалнята си и се взирах в тварта, която за малко щеше да ме докопа. Беше бял мъж, метър и деветдесет висок, с телосложение на ръгбист. И беше съвсем пресен. Там, където откъснах рамото, плискаше кръв. Пръстите му се свиха. Не можеше да ми счупи кост, но и аз не можех да ги накарам да ме пуснат. Нямах време за това.
Зомбито тръгна напред, протегнало ръка да ме спипа. А аз сякаш разполагах с цяла вечност да вдигна оръжието си. Закачената за мен ръка се гърчеше и се бореше, сякаш още бе свързана с мозъка на създанието. Стрелях два пъти последователно. Трупът се препъна, левият му крак поддаде, но беше твърде късно. Бях твърде близо. Така че ме събори при падането си.
Паднахме на пода и аз останах отдолу. Успях да удържа браунинга над главата си, така че ръцете ми да са свободни, оръжието също. Тежестта на тварта ме приковаваше - нямаше какво да направя по въпроса. По устните му блестеше кръв. Стрелях от упор, затваряйки очи докато дърпах спусъка. Не само защото не исках да гледам, но и за да се опазя от парченцата кост.
Когато отворих очи, главата бе изчезнала, с изключение на парче оголена челюст и част от черепа. Здравата ръка се насочваше към гърлото ми. Онази, която още висеше на рамото ми, помагаше на тялото. Нямаше как да обърна пистолета, за да стрелям по нея. Ъгълът беше лош.
Зад мен се разнесе шум от влачене на нещо тежко. Рискувах да погледна, извивайки врат назад - и видях първото зомби, което се насочваше към мен. Устата му - единственото му останало способно да ме нарани оръжие - бе зинала широко.
Изпищях и се обърнах отново към зомбито върху мен. Стискащата ме ръка трепкаше до гърлото ми. Издърпах я назад и й дадох да стисне другата за лакътя. Сграбчи я хищно. Мозъкът го нямаше, а поотделно частите на тялото не са толкова умни. Усетих как пръстите на рамото ми се разхлабват. През висящата ръка пролази тръпка. Кръвта бликна от нея като от пръсната диня. Пръстите се сгърчиха и ме пуснаха. Зомбито стисна собствената си ръка така, че тя се пръсна и костите се пукнаха.
Стържещите звуци зад мен се приближаваха.
-Боже!
- Полиция! Излезте с вдигнати ръце! - Гласът беше мъжки и отекваше от коридора.
Хайде, стига толкова хладнокръвие и самостоятелност.
- Помощ!
- Госпожице, какво става там вътре?
Звуците от пълзене бяха съвсем близо до мен. Извих глава и открих, че стоя почти нос до нос с първото зомби. Набутах браунинга в отворената му уста. Зъбите му застъргаха по дулото и аз дръпнах спусъка.
Внезапно на прага, на фона на тъмнината, се очерта силуетът на полицай. Стори ми се огромен, гледан от моя ъгъл. С къдрава кафява, вече прошарена коса, с мустаци и пистолет в ръката.
- Исусе! - възкликна той.
Второто зомби пусна смазаната си ръка и посегна отново към мен. Полицаят го сграбчи здраво за колана и го дръпна нагоре с една ръка.
- Махни я оттук! - нареди.
Партньорът му влезе навътре, но аз не му дадох време. Изпълзях изпод полуповдигнатото тяло, драпайки на четири крака към дневната. Не е необходимо да ме молят по два пъти. Партньорът на ченгето ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. Държеше ме за дясната ръка, в която пък аз държах браунинга.
По принцип преди да предприемат каквото и да е, полицаите те карат да пуснеш оръжието си. По принцип няма начин да се каже от пръв поглед кой е лошият и кой - добрият. Ако държиш пистолета, значи си от лошите, докато не докажеш обратното. В полеви условия правилото „невинен до доказване на противното“ не важи.
Ченгето забърса пистолета от ръката ми. Оставих му го. Знаех си упражнението.
Зад нас отекна изстрел. Подскочих, също и полицаят. Беше горе-долу на моята възраст, макар че точно в момента се чувствах на около милион години. Обърнахме се и открихме, че първият полицай стреля по зомбито. Тварта бе успяла да се отскубне от хватката му. Вече беше на крака и се олюляваше под куршумите, но не спря.
- Я ела тук, Брейди - каза първото ченге.
По-младият полицай извади пистолета си и тръгна напред. Поколеба се и ме погледна.
- Помогни му! - казах.
Той кимна и се захвана да стреля в зомбито. Звукът от стрелбата беше като гръмотевична буря. Изпълни стаята до степен ушите ми да зазвънтят и да ми се догади от смрадта на барут. По стените цъфнаха дупки от куршуми. Зомбито продължаваше да се олюлява напред. Те просто го дразнеха.