Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия
- Автор: Гамильтон Лорел К., Хамилтън Лоръл
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Анита Блейк, ловецът на вампири 1 - Престъпни удоволствия». Краткое содержание книги:
Дали би видял помещението, ако очите му бяха отворени?
- Откъде идва кръвта? - попита той. Какво ли се очакваше да отговоря? - Не, не! - Евънс се препъна заднешком и гърбът му се удари във вратата. - Жена пищи, пищи, не, не!
Очите му се отвориха широко. Хвърли камъчето през стаята.
- Те я убиха, убиха я! - Той притисна юмруци към очите си. - О, Боже, прерязаха й гърлото!
- Кои са те?
Евънс поклати глава, все още притиснал юмруци към лицето си.
- Не знам.
- Евънс, какво точно видя?
- Кръв. - той се взираше в мен между пръстите си, скрил лицето си с длани. - Кръв навсякъде. Те й прерязаха гърлото. Размазваха кръв по надгробния камък.
Имах за него още два предмета. Дали смеех да го помоля? Е, от питане не боли. Или?
- Имам още две неща за докосване.
- Няма начин, ако щеш ме убий! - възрази ясновидецът. Отстъпваше заднешком към късото коридорче, което водеше към спалнята. - Махай се, махай се, върви на майната си, напусни дома ми. Веднага!
- Евънс, какво друго видя?
- Махай се!
- Кажи ми поне нещо за жената. Помогни ми, Евънс!
Той се облегна на прага и се смъкна, за да седне на пода.
- Гривна. Носеше гривна на лявата си ръка. Малки накачени дрън-кулки - сърчица, лък и стрела, ноти. той поклати глава и зарови лицето си в ръце. - Сега си върви!
Понечих да му благодаря, но голата благодарност не стигаше. Внимателно обиколих в търсене на парчето камък. Намерих го в чаша от кафе. На дъното растеше нещо зелено. Вдигнах камъчето и го избърсах в захвърлени на пода джинси. Прибрах го в торбичката и пъхнах всичко обратно в чантичката.
Взирах се в боклука и не ми се искаше да го оставям тук. Може би се чувствах виновна, задето насилих ясновидеца. Може би.
- Евънс, благодаря!
Той не вдигна очи.
- Ако накарам някоя чистачка да намине, ще я пуснеш ли да изчисти?
- Не искам никой да влиза тук!
- „Съживители“ ООД може да поеме сметката. Длъжници сме ти.
Едва тогава той вдигна поглед. На лицето му бе изписан само гняв
- чист гняв.
- Евънс, потърси помощ! Ти направо се разпадаш!
- Обирай-си-крушите-от-дома-ми! - Всяка дума бе достатъчно гореща да те попари. Досега не бях виждала Евънс вбесен. Изплашен - да, но не и в такова състояние. Какво можех да кажа? Все пак това бе неговият дом.
Излязох навън. Стоях на разнебитената веранда, докато не чух ключалката да щраква зад гърба ми. Бях получила онова, което търсех - информация. Защо тогава ми беше толкова зле? Защото бях насилила сериозно болен човек. Добре, това било значи. Вина, вина, вина.
В главата ми блесна един образ - просмуканият с кръв чаршаф на кафявия кариран диван. Гръбначният стълб на госпожа Рейнолдс, който виси влажен и блести на слънчевите лъчи.
Тръгнах към колата си и се качих в нея. Ако изнудването на Евънс можеше да спаси поне едно семейство, тогава си бе струвало. Ако това щеше да ме предпази от гледката на още едно тригодишно момченце с разкъсани вътрешности, бях готова да пребия ясновидеца с подплатена тояга. Или да го оставя той да ме пребие.
Като се замисли човек, нима не бяхме направили точно това?
16
В съня си бях малка. Дете. Колата беше нагъната отпред, където я бе блъснала друга кола. Сякаш е била изработена от намачкано на ръка фолио. Вратата беше отворена. Пропълзях вътре по познатата ми тапицерия, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. На седалката имаше петно от тъмна течност. Изобщо не беше голямо. Докоснах го колебливо.
Когато се отдръпнах, пръстите ми бяха оцапани в червено. Първата кръв, която изобщо виждах. Втренчих се през предното стъкло. Беше счупено - паяжина от пукнатини - и изкривено навън там, където главата на майка ми се беше ударила в него. Тя бе излетяла през вратата, за да умре в нивата край пътя. Ето защо на седалката имаше толкова малко кръв.
Взирах се в прясната кръв по пръстите си. В реалността тя бе засъхнала - просто петно. Когато сънувах сцената, винаги беше прясна.
Този път се усещаше и мирис. Смрад на гнила плът. Това не беше вярно. Ококорих се в съня си и осъзнах, че сънувам. А миризмата не беше част от него. Беше истинска.
Внезапно се събудих и се втренчих в тъмното. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Посегнах незабавно към браунинга във второто му хранилище - прикрепен към таблата на кревата кобур. Беше твърд и неподатлив, и успокоителен. Останах в леглото, притиснала гръб към таблата и стиснала здраво пистолета.
Лунната светлина се лееше през тесен процеп в завесите. Бледата светлина очертаваше силует на мъж. Силует, който не реагира на пистолета или на раздвижването ми. Мъкнеше се напред, влачейки крака по килима. Беше се препънал в колекцията ми от плюшени пингвини, които се ширеха като пухкава вълна под прозореца на спалнята. Беше съборил някои от тях и явно не успяваше да се сети къде са му краката, за да ги прекрачи. Така че газеше през плюшени пингвини, влачейки стъпала, сякаш джапа през вода.