Всичко наопаки

— Естествено — заявих самоуверено. — Нали затова са ме наели.

Той поклати глава — или се съмняваше в думите ми, или ги отричаше.

— Наели са те, за да помогнеш на Дана да отслабне.

— Ами да. Това е нейният проблем.

Все още не разбирах какво иска от мен.

— Нищо подобно. Огледай се наоколо: хиляди, стотици хиляди хора живеят с наднорменото си тегло, и то не като на Дана, а с много по-голямо. Е, какво, те по къщите си ли стоят? Превърнали ли са се в затворници? Те спокойно си работят, ходят по ресторанти, театри, пътешестват и се чувстват прекрасно. Проблемът не е в теглото й, Паша.

— Къде е тогава?

— В това, че Дана не обича себе си. Срамува се от себе си. Внушили са й, че да си дебел е лошо, срамно, отвратително, че наднорменото тегло е позор, че дебелият човек няма право на съществуване, че този свят е предназначен само за леките и слабите, а за тежките и дебелите няма място в него.

— Кой й го е внушил? — попитах слисано. — Родителите й ли?

— Господи, какво общо имат тук родителите?! Целият наш живот й го внушава, цялата наша цивилизация, която създава определени канони. Светът принадлежи на младите и стройните, всички останали са боклукът на обществото. Надхвърлиш ли трийсет, вече си вехт, имаш ли три сантиметра тлъстини на талията, значи си дебел. Нали минаваш покрай магазини за облекло? Виждаш с какво са облечени манекените по витрините, нали? Прелистваш ли модни списания? И след всичко това имаш ли още въпроси? Каквото и да правиш, Дана никога няма да стане „деветдесет на шейсет на деветдесет“, а и да стане, за това ще са нужни години. Разбираш ли? Години! И през всичките тези години тя ще си стои вкъщи и ще чака фигурата й да придобие онези манекенски параметри, при които няма да се срамува от себе си. Можеш ли да си представиш до какво ще доведе това?

И все пак аз не разбирах накъде бие той. Е, ще си стои вкъщи още две-три години — и какво от това? Тя и без това вече си стои вкъщи около година и нищо страшно не се е случило, ето, дори чете романи на английски, интересува се от масонството. Какво му е лошото?

— Паша, чух, че си пострадал при катастрофа и дълго си лежал в болница, нали? — внезапно смени темата Владимир.

— Да, така е — потвърдих с недоумение.

— Е, и как ти се стори животът, когато излезе от болницата? Същият ли беше както преди катастрофата? Ти лесно ли се вписа в него?

Едва сега разбрах какво се опитва да ми обясни. Спомних си посещението в клуба, своето разочарование, яда си. Само половин година — и се бях оказал изхвърлен от живота.

— И какво трябва да направим? — попитах някак съвсем по детински.

— Да вписваме Дана в живота — простичко отговори той. — Да я караме да излиза, да бъде сред хора, да общува с тях. Две мнения няма, трябва да отслабва, но Дана трябва да се учи да живее с всякаква външност. Трябва да се учи да обича себе си такава, каквато е. Да обича й уважава себе си. Та тя дори не знае колко тежи. Разбираш ли кое е ужасното?