Хипнотизаторът

— De verdad — казва Юна. — Espero que digas la verdad, Anabella. Очаквам, че казваш истината. — Той повтаря, че е много важно, че става дума за едно изчезнало дете.

Ярл Хамар, който през цялото време е стоял и слушал, вдига силно треперещи ръце и казва с немощния си дрезгав глас:

— Трябва да си мил с Анабела, тя е много добро момиче.

— Трябва да ми разкаже какво е видяла — обяснява Юна мрачно и отново се обръща към Анабела:

— La verdad, por favor.

Ярл Хамар изглежда безпомощен, когато няколко големи сълзи падат от тъмните, лъскави очи на Анабела.

— Perdon — прошепва тя. — Perdon, seňor.

— Не бъди тъжна, Анабела — казва Ярл Хамар и маха на Юна. — Влезте, не мога да я оставя да стои на стълбите и да плаче.

Те влизат и тримата сядат на лъскавата маса за хранене на Ярл Хамар, който изважда кутия с джинджифилови курабийки, докато Анабела тихо разказва, че няма къде да живее, че е бездомна от три месеца, но успява да се скрие във входа или в мазетата на хората, у които чисти. Когато получила ключовете от апартамента на Розенлунд, за да се грижи за цветята и котката, най-после могла да поддържа личната си хигиена и да спи спокойно. Тя повтаря отново и отново, че не е взела нищо, че не е крадла, не е взимала храна, не е пипала нищо и не ляга в леглата на семейство Розенлунд, а спи на килима в кухнята.

После Анабела поглежда Юна сериозно и казва, че спи много леко, че е така от малка, когато се е грижила за по-малките си братя и сестри. Нощта срещу събота е чула звук от стълбището и се уплашила, събрала нещата си, промъкнала се до външната врата и погледнала през шпионката.

Вратата на асансьора била отворена — казва тя, — но не е видяла нищо. Изведнъж се чули звуци, стенания и бавни стъпки, като че ли възрастен, тежък човек се придвижва.

— Но нямаше гласове?

Тя поклаща глава.

— Sombras.

Анабела се опитва да опише, че е видяла движещи се сенки по пода. Юна кима и пита:

— Какво видя в огледалото? Que viste en el espejo?

— В огледалото ли?

— Могла си да виждаш вътре в асансьора, Анабела — казва Юна.

Анабела се замисля, след което бавно казва, че е видяла една жълта ръка.

— И после — добавя тя, — след малко видях лицето й.

— Жена ли беше?

— Si, una mujer. Да, жена беше.

Анабела обяснява, че жената била с качулка, която хвърляла сянка върху лицето й, но за миг е видяла бузата и устата й.

— Sin duda era una mujer — повтаря Анабела. — Без съмнение беше жена.

— Каква възраст беше?

Тя клати глава. Не знае.

— Млада като теб ли беше?

— Tal vez. Може би.

— Или малко по-възрастна?

Тя кима, но после казва, че не знае, че е видяла жената само за секунди и че лицето всъщност е било скрито.

— Y la boca de la senora? — показва Юна. — Как изглеждаше устата на жената?

— Доволна.

— Доволна ли изглеждаше?