Делириум

Стигаме до моята улица. Няколко деца играят футбол на платното. Или нещо като футбол. Ритат една консервна кутия, вдигат врява и тичат със загорели на слънцето и блеснали от пот рамене. Виждам Джени между тях, едно момиче се опитва да я избута с лакът от пътя си. Тя се обръща и го блъска на земята. Момичето се разплаква. Никой от съседните къщи не се показва, въпреки че гласчето му достига до кресчендо, заприличва ми на сирена. През един от прозорците се развява завеса или кърпа. Но иначе улицата остава тиха, неподвижна.

Отчаяно искам да задържа доброто чувство, да оправя нещата между нас, дори да е само за месец.

— Виж, Хана… — Имам чувството, че трябва да издърпвам всяка дума с ченгел, защото в гърлото ми е заседнала огромна буца; нервна съм почти колкото в деня преди оценяването. — Тази вечер в парка ще дават „Глупавият детектив“. Първа и втора серия. С Майкъл Уайн. Можем да идем, ако искаш.

Като малки обожавахме „Глупавият детектив“. Детективът е пълен глупак и този, който разрешава случаите, всъщност е кучето му. Главната роля се изпълнява от различни актьори, но любимият ни беше Майкъл Уайн. Като малки мечтаехме той да влезе в списъка с одобрените момчета.

— Тази вечер ли? — Усмивката на Хана угасва и стомахът ми се свива на топка. „Каква глупачка съм — си казвам веднага. — Няма да иска.“

— Няма нищо, ако не можеш. Просто се сетих — добавям бързо и извръщам поглед, за да не види разочарованието ми.

— Не… имам предвид… искам да дойда, но…

Тя преглъща мъчително. Става ми гадно. И двете се потим от притеснение.

— Но съм канена на купон… — тя спира и бързо се коригира. — На едно събиране. Трябва да отида с Анжелика Марстън.

Изведнъж усещам странна празнина в гърдите си. Удивително е какво могат да причиняват думите, как разкъсват вътрешностите ти на парчета. „Дума дупка не прави“ — каква глупост!

— Откога започна да излизаш с Анжелика Марстън?

И въпреки че отчаяно искам да скрия обидата, съзнавам, че хленча като малката сестричка, която зарязват у дома. Стискам устни и обръщам глава, ядосана на себе си.

— Тя не е толкова лоша — казва тихо Хана. Усещам зад думите й съжаление. Към мен. Каква отврат! Предпочитам да си крещим, да се караме като онзи ден у дома й, ще бъде хиляди пъти по-добре от този вежлив тон, от това танцуване около чувствата на другия. — Не е и тъпа. Просто е малко срамежлива.

Анжелика Марстън е от зайците в „Света Ана“. Хана често се присмиваше на униформата й — винаги безупречна, без нито едно петънце, със закопчани догоре копчета, грижливо обърната якичка и пола до средата на коленете. Казваше, че Анжелика си вири носа, защото баща й бил голям учен и работел в лабораториите. Наистина ходи като кон с капаци, бавно и вдървено, сякаш се бои да не настъпи нещо миризливо.