Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Кара, облечена в бялата си кожена униформа, стоеше и гледаше през прозореца към вътрешното дворче. Русата й плитка бе в изряден вид. Червеният й Агиел — оръжието, с което Морещиците не се разделяха и което неизменно висеше в готовност на верижка от китката, се открояваше на фона на бялата кожена дреха като кърваво петно на снежнобяла покривка. Агиелът, който имаше вид на най-обикновена кожена палка, бе не по-малко смъртоносен от жените, които го носеха.
Бенджамин беше облечен в безупречно бяла генералска униформа, на хълбока му блестеше сребърен меч. Мечът не бе просто за украса. Калан го бе виждала в битка безброй пъти, знаеше колко е сърцат, как умее да увлича хората след себе си на бойното поле. Лично тя го бе произвела в генерал.
Калан беше очаквала да види Кара и Бенджамин облечени неофициално. Напротив. И двамата изглеждаха готови всеки миг да влязат в битка — нищо че войната беше свършила. Каза си, че явно от тяхна гледна точка няма достатъчно основателна причина да не бъдеш в бойна готовност. И двамата бяха посветили живота си на защитата на Ричард — Господаря Рал.
Разбира се, човекът, когото охраняваха, бе далеч по-смъртоносен от всеки от двама им. Облечен в одеждите на магьосник воин в черно и златно, Ричард бе самото въплъщение на Господаря Рал. Но не само. На хълбока си носеше Меча на истината — специално оръжие, предназначено за специален човек. При все това, въпреки силата на този меч, истинското оръжие представляваше самият човек. Точно това го превръщаше в истинския Търсач и правеше Търсача тъй забележителен.
— Цяла нощ ли наблюдаваха? — тъкмо питаше Зед, когато Калан и Ричард застанаха край дядото на Ричард.
Лицето на Кара стана червено почти колкото Агиела й.
— Не знам — изръмжа тя, без да откъсва поглед от прозореца. — Беше първата ми брачна нощ и си имах други занимания.
— Разбира се — любезно додаде Зед.
Погледна Ричард и Калан и ги поздрави с бърза усмивка. Калан си рече, че усмивката на стареца претича през устните му една идея по-бързо, отколкото бе очаквала.
Преди дядо му да е успял да каже още нещо, Ричард се намеси:
— Кара, какво става?
Тя го изгледа разгорещено.
— Някой ни наблюдаваше в стаята ни.
— Наблюдавал ви е… — повтори той монотонно. — Сигурна ли си?
Лицето на Ричард не разкриваше какво би могъл да мисли за подобно странно обвинение. На Калан й направи впечатление, че той не отхвърли притесненията й с лека ръка. Освен това забеляза, че Кара не каза, че усещала някой да ги наблюдава. Тя просто каза, че са ги наблюдавали. Кара не беше жена, склонна да се поддава на лъжливи и вятърничави заблуди.
— Вчера беше доста активен ден, имаше доста хора, дошли да присъстват на сватбата ви, така че тези хора ви наблюдаваха двамата с Бенджамин. — Ричард махна с ръка към Калан.
Дори и сега, когато толкова съм привикнал към това двамата с Калан непрекъснато да бъдем обект на чуждо внимание, понякога, когато в крайна сметка се озовем насаме, не мога да се отърся от чувството, че хората продължават да ме гледат.
— Хората гледат Морещиците непрекъснато — отвърна Кара, очевидно недоволна от това, че Ричард е допуснал вероятност тя да си го е въобразила.
— Да, но с крайчеца на окото. Рядко някой се взира в една Морещица открито.
— Е, и?
— Вчера беше различно. Не си свикнала хората да те гледат открито. Вчера всички гледаха теб и Бенджамин — директно. Всички погледи бяха приковани във вас. Не си свикнала с подобно нещо. Не е ли възможно просто да си усещала остатъците от това тъй необичайно за теб чувство да си в центъра на вниманието на толкова много хора?
Кара се замисли над въпроса му, сякаш досега не беше се сетила да погледне на нещата от този ъгъл. В крайна сметка сбърчи чело категорично.
— Не. Някой ме наблюдаваше.
— Добре. Кога за пръв път усети, че някой те наблюдава?
— Призори — отвърна, без да се замисли, тя. — Още не се беше съвсем развиделило. В първия миг си помислих, че в стаята има някой, но бяхме само двамата с Бенджамин.
— Сигурна ли си, че са гледали точно теб? — попита Зед уж най-невинно.
Калан обаче не допусна да я заблуди.
Бенджамин, който до този момент не бе проронил и дума, изглеждаше озадачен.
— Искаш да кажеш, че според теб е възможно някой да е наблюдавал мен?
Зед погледна многозначително високия русоляв д’харански генерал.
— Исках да кажа, дали случайно не са ви наблюдавали и двамата.
— В стаята нямаше друг — изръмжа недоволно Кара.