Синя кръв [bg]

Всички я познаваха от дете, а и винаги беше най-хубавото момиче в класа. Но после стана така, че баща й, който беше родом от Ню Йорк, ги доведе обратно тук, за да кандидатства за свободното сенаторско място. Той с лекота спечели изборите и преди да успее да се разбунтува, Блис вече живееше в Ъпър Ийст Сайд, един от най-престижните квартали на Ню Йорк, и учеше в „Дюшен“.

Естествено, Манхатън по нищо не приличаше на Хюстън и къдравата й коса и майсторското задно салто нямаха никаква стойност за новите й съученици, които дори нямаха футболен отбор, да не говорим за мажоретки в миниатюрни полички. От друга страна, не биваше да се чувства такава провинциалистка. В крайна сметка носеше дизайнерски дрехи като всички останали. Но когато на първия учебен ден се появи в пастелен пуловер на „Ралф Лорън“, карирана пола на „Ана Суи“ (за да прилича повече на момичетата от училищния каталог) и бяла кожена чанта на „Шанел“, забеляза, че всички останали са облечени в развлечени пуловери и изтерзани джинси. Никой в Манхатън не носеше пастелни тонове или бели чанти на „Шанел“, поне не и през есента. Дори онази откачалка с готически дрехи, Скайлър ван Алън, показваше шик, какъвто Блис не знаеше как да постигне.

Блис знаеше кои са Джими, Маноло Бланик, Стела, следеше какво носи Миша Бартън. Въпреки това в начина на обличане на момичетата в Ню Йорк имаше нещо, което я караше да изглежда като модно недоразумение, което никога не е разгръщало списание за лайфстайл. Да не забравяме и акцента й. В началото никой не разбираше какво казва, а после стана по-зле, защото започнаха да имитират с насмешка произношението й.

Изглеждаше, сякаш Блис ще прекара целия си училищен живот на границата на социалната изолация, вместо да бъде „лошо момиче“. И тогава като гръм от ясно небе стана чудо: суперготината Мими Форс я взе под крилото си. Мими беше с една година по-голяма. Двамата с брат й бяха като Анджелина Джоли и Брад Пит. За двамата Форс не се предполагаше да са точно двойка и все пак бяха това, при това най-популярната.

Мими отговаряше за новите ученици. Когато я видя с пастелния пуловер, неадекватната шотландска пола и чантата на „Шанел“, възкликна:

- Ансамбълът е супер. Толкова е сбъркан, че направо изглежда яко.

И така започна всичко. Изведнъж Блис се озова в отбора на готините, който се оказа не по-различен от този в Хюстън - атлети (които обаче играеха лакрос вместо футбол), красиви момичета като извадени от калъп, които имаха неписано правило да държат новодошлите настрана. Блис беше наясно, че дължи членството си в клуба на богоизбраните единствено на благоволението на Мими.

Но не социалната йерархия в гимназията притесняваше Блис, нито дори изправената й коса (която повече никога нямаше да повери на стилиста на Мими - без къдриците си се чувстваше странно), а това, че на моменти вече не знаеше коя е. Откакто пристигна в Ню Йорк, минеше ли покрай някоя сграда или стария парк край реката, преживяваше нещо като дежа вю, само че по-силно. Чувството сякаш бе гравирано в подсъзнателната й памет и я караше да трепери. Когато за пръв път влезе в апартамента на Седемдесет и седма улица, помисли, че си е у дома, но не защото го възприемаше като дом. Изпитваше непреодолимо чувство, че вече е била на това място, че е прекрачвала този праг и е танцувала по мраморния под в недалечното минало.