![Синя кръв [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/3/4/sinya-krv-bg-download.jpg)
Синя кръв [bg]
- Автор: де ла Круз Мелисса
- Серия: Синя кръв #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 9789546858788
- Переводчик: Емилия Колибарова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Синя кръв [bg]». Краткое содержание книги:
Дрехите винаги й стояха като на закачалка. Блузонът й стигаше почти до прасците, а под него носеше обикновена черна тениска и дълга до земята пола. Долната част на полата бе поизкаляна от влаченето по земята и приличаше на дреха на селянка от XIX век. Беше обута в черно-бели гуменки с дупка на десния палец. Тъмната й къдрава коса беше прихваната отзад с бродиран шал, който бе намерила в гардероба на баба си.
Скайлър беше поразително красива. Имаше сладко сърцевидно лице, съвършен нос и нежна млечнобяла кожа. В красотата й обаче имаше нещо нереално, нематериално - приличаше на порцеланова кукла в костюм на вещица. Учениците в „Дюшен“ смятаха, че се облича като клошарка. На всичкото отгоре заради болезнената й срамежливост и сдържаност я смятаха за надменна, каквато тя не беше. Беше си просто свита.
Оливър беше слаб и висок, с нежно лице почти като на елф, обрамчено с буйна лъскава кестенява коса. Имаше остри скули и топли лешникови очи. Носеше риза, сини дънки на дупки и яке в камуфлажни цветове. Естествено, ризата му беше „Джон Варватос“, а дънките - „Ситизънс ъф хюманити“. Оливър обичаше да играе ролята на недоволен тийнейджър, но не по-малко обичаше да пазарува в Сохо.
Двамата бяха приятели още от втори клас, когато бабата на Скайлър беше забравила да й приготви обяд и Оливър благородно сподели с нея сандвича си с майонеза и лук. Познаваха се толкова добре, че знаеха какво ще каже другият, преди да го е изрекъл, а когато им бе скучно, четяха на глас произволни страници от „Безкрайни шеги“ на Дейвид Фостър Уолъс. Семействата им от поколения наред бяха възпитаници на частната гимназия „Дюшен“, а предците им бяха сред първите американски заселници - онези, дошли още с кораба „Мейфлауър“. Родът на Скайлър бе дал на страната шестима президенти. Въпреки забележителното си родословно дърво обаче двамата не успяваха да се впишат в „Дюшен“. Оливър предпочиташе музеите пред лакроса, а Скайлър купуваше дрехите си от магазини втора употреба.
Дилън Уорд им беше приятел отскоро. Имаше тъжно лице с дълги мигли, горящи очи и опетнена репутация. Говореше се, че има криминално минало и са го изгонили от военното училище. За дядо му се смяташе, че е дал пари на „Дюшен“ за построяване на нов гимнастически салон, за да уреди да приемат внука му. Дилън скоро усети, че Скайлър и Оливър са аутсайдери като него, и веднага се залепи за тях.
Скайлър почувства как стомахът й се свива от притеснение. Беше много по-просто да си висят в стаята на Оливър, да слушат музика и да щракат с дистанционното на телевизора. Оливър играеше компютърни игри, а тя разгръщаше страниците на лъскави списания, представяйки си как се излежава на плажа в Сардиния, танцува фламенко в Мадрид или броди замислено по улиците на Бомбай.
- Не съм много сигурна - каза тя.
Предпочиташе да са в уютната му стая, вместо да треперят на студа и да чакат, без да знаят със сигурност дали ще ги пуснат да влязат.
- Не бъди такъв негативист - отвърна Оливър.
Идеята да излязат и да се впуснат в нощния живот в Ню Йорк бе негова и той не искаше да съжалява.
- Ако мислиш, че ще да влезем, значи ще влезем. Всичко е въпрос на вътрешна увереност, казвам ти.
Точно в този момент се обади блекбърито му. Той го извади от джоба си и погледна екрана.
- Дилън е. Вече е влязъл, ще се видим до прозорците на втория етаж. Става ли?
Оливър започна да пише съобщение.
- Добре ли изглеждам? - попита тя във внезапен прилив на несигурност, чудейки се дали е облечена подходящо.
- Чудесно - отвърна той машинално, докато натискаше бутон след бутон. - Направо супер.
- Ти дори не ме погледна.
- Нали те гледам всеки ден.
Той се засмя и я погледна в очите, след което, много нетипично за него, се изчерви и отвърна поглед. Телефонът му звънна и този път той се отдалечи, за да говори.
Скайлър погледна към отсрещната страна на улицата и видя там да спира такси, от което излезе високо русо момче. Миг след това в противоположното платно се появи друго такси, което се лашкаше с висока скорост ту наляво, ту надясно. Отначало изглеждаше, сякаш сблъсъкът ще се размине, но в последния момент момчето се хвърли пред колата и изчезна под гумите. Таксито дори не спря, просто си продължи, все едно нищо не се е случило.
- О, боже! - извика Скайлър.
Беше сигурна, че колата го удари и го прегази; навярно бе мъртъв.
- Видя ли това?! - попита тя, докато се оглеждаше трескаво за Оливър, който сякаш беше изчезнал.