![Тайната на забранената книга [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/5/9/tajnata-na-zabranenata-kniga-bg-download.jpg)
Тайната на забранената книга [bg]
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Треска #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1179-7
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Тайната на забранената книга [bg]». Краткое содержание книги:
В каква ли опасност се е била забъркала? От какво се е опитвала да ме държи настрана? И какво е било по-безопасно за нас? Какво е трябвало да намерим? Беше ли я убил мъжът, в който мислеше, че е била влюбена? Защо — о, защо — не беше ми казала името му?
Проверих часа и датата на обаждането — следобеда, след като бях изпуснала телефона си в басейна. Усетих как започна да ми се гади. Тя е имала нужда от мен, а аз не бях на разположение. В момента, в който Алина се е опитвала толкова обезумяло да се свърже с мен, аз съм се припичала мързеливо в задния двор и съм слушала някоя от глупавите щастливи песни, а мобилният ми телефон е лежал изпържен и забравен на масата в трапезарията.
Внимателно натиснах копчето за запис, после изслушах останалите съобщения, с надеждата, че може да се е обадила отново, но нямаше нищо друго. Според полицията беше умряла приблизително четири часа, след като се беше опитала да се свърже с мен, въпреки че не бяха открили тялото й в уличката почти два дни. Това беше картина, която винаги много силно се стараех да блокирам. Затворих очи и се опитах да не се поддавам на мисълта, че съм изпуснала последната си възможност да говоря с нея, опитах се да не мисля, че може би съм могла да направя нещо, за да я спася само ако бях отговорила! Тези мисли можеха да ме подлудят.
Пуснах съобщението отново. Какво беше ши-саду? И какво искаше да каже Алина с нейното потайно „ти дори не знаеш какво си“? Какво би могла да има предвид с това? На третото прослушване вече знаех съобщението й наизуст. Знаех също, че няма начин да го пусна на мама и тате. Не само защото то щеше да ги вкара още по-надълбоко (ако изобщо имаше по-дълбоко място от това, на което те бяха сега), но вероятно щяха да ме заключат в стаята ми и да изхвърлят ключа. Не виждах как щяха да си позволят да рискуват живота на оставащото им дете.
Но… ако отидех в Дъблин и пуснех съобщението на полицията, те щяха да бъдат принудени да отворят отново случая, нали? Това беше истинска следа. Ако Алина е била влюбена в някого, трябва да е била видяна с него в някакъв момент някъде. В училище, в апартамента й, на работа, някъде. Някой щеше да знае кой е той.
И ако тайнственият мъж не беше виновен за смъртта й, със сигурност беше ключът към откриването на истинския убиец. Все пак, той беше „един от тях“.
Намръщих се.
Които или каквото и да бяха те.
Две
Бързо научих, че е едно да мисля за отиване в Дъблин и да изисквам справедливост за сестра ми… и съвсем различно да се озова там, страдаща от смяната на часовия пояс, отвъд океана на шест хиляди и петстотин километра от дома.
Но ето че стоях там, в сгъстяващия се здрач, на павирана улица в сърцето на чужд град и гледах как таксито ми си заминава. Бях заобиколена от хора, които говореха версия на английския, която беше буквално неразбираема, и се опитвах да се помиря с факта, че въпреки че в и около града имаше повече от един милион жители, аз не познавах нито един.
Нито в Дъблин, нито в Ирландия, нито на целия континент.
Бях толкова сама, колкото изобщо можеше да бъда.
Имах страхотен здрав скандал с мама и тате, преди да замина и те не ми говореха. Но пък те не говореха и един с друг, затова се опитвах да не го приемам твърде лично. Бях напуснала работа и се бях отписала от училище. Бях пресушила спестовните си сметки. Бях двайсет и двегодишна бяла жена, сама в непозната страна, където беше убита сестра ми.
Стиснала по един куфар във всяка ръка, аз се завъртях в кръг на тротоара. Какво, в името на Бог, си бях мислила, че правя? Преди да мога да подхраня тази мисъл достатъчно, за да се хвърля в паникьосан бяг след заминаващото ми такси, аз изправих рамене, обърнах се и закрачих към къщата за гости „Кларин“.
Бях избрала този хотел тип „легло и закуска“ по две причини. Беше близо до мястото, където Алина държеше малък, шумен апартамент над един от многото дъблински пъбове, и беше един от най-евтините в района. Нямах представа колко щях да остана, затова си взех най-евтиния полет в една посока, който успях да намеря. Разполагах с ограничени средства и трябваше да бдя над всяко пени или щях да свърша заседнала в чужбина без достатъчно пари да се прибера. Едва след като се убедях, че полицията (или Ан Гарда Шийксана, накратко Гардий — Бранителите на мира, както се наричат тук) се канят да свършат най-доброто, на което са способни, щях да започна да обмислям да напусна Ирландия.