Тайната на забранената книга [bg]

Първоначално след погребението той беше динамо от решителни действия, водеше безкрайни телефонни разговори, свързваше се с всички. В посолството бяха любезни, но го отпратиха към Интерпол. Интерпол го държаха зает няколко дни, за да „проверяват нещата“, преди дипломатично да го върнат там, откъдето беше започнал — полицията в Дъблин. Полицията в Дъблин оставаше непоколебима. Няма доказателство. Няма следи. Нищо, което да се разследва. „Ако имате проблем с това, сър, свържете се с посолството си!“

Баща ми се обади се на полицията в Ашфорд — не, те не можеха да отидат в Ирландия и да проверят. Обади се отново на полицията в Дъблин — бяха ли сигурни, че са разпитали и последния от приятелите, състудентите и преподавателите на Алина? Нямаше нужда да слушам и двете страни на този разговор, за да знам, че дъблинската полиция започваше да става сприхава.

Най-накрая се обади на стар приятел от колежа, който заемаше висока и много тайнствена позиция в правителството. Каквото и да му каза този приятел, го изпразни напълно. Оттогава беше затръшнал вратата за нас и не беше излизал.

Климатът в къщата беше определено мрачен с мама — торнадо в кухнята, и татко — черна дупка в кабинета. Не можех да седя вечно и да ги чакам да се измъкнат от вцепенението. Губехме време и следата изстиваше с всяка минута. Ако някой щеше да прави нещо, трябваше да е сега, което значеше, че този някой трябва да съм аз.

— Отивам и не ме интересува дали ти харесва, или не — казах аз.

Мама избухна в сълзи. Шляпна тестото, което месеше на плота, и избяга от стаята. След миг чух вратата на спалнята в края на коридора да се затръшва.

Това е нещо, с което не мога да се справя — сълзите на мама. Сякаш не беше плакала достатъчно напоследък, а аз просто я разплаках отново. Измъкнах се от кухнята и изпълзях нагоре по стълбите, чувствайки се като най-долната от най-долните отрепки по лицето на земята.

Измъкнах се от пижамата, взех душ, изсуших си косата и се облякох, после застанах напълно изгубена за момент, взирайки се с празен поглед в затворената врата на стаята на Алина.

Колко пъти се бяхме викали през деня, колко пъти си бяхме шепнали през нощта, колко пъти се бяхме будили една друга за утеха, когато имахме лоши сънища?

Вече бях сама с лошите сънища.

„Стегни се, Мак!“ Разтърсих се и реших да се отправя към университета. Ако останех у дома, черната дупка можеше да обземе и мен. Дори сега усещах как нейният хоризонт на събитията се разширява в прогресия.