Правото на свещеника
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Правото на свещеника». Краткое содержание книги:
Отец Рубо се поклони, хвана я за ръка и се запъти към вратата. Обаче Уортън им прегради пътя,
— Грейс! Нали ми каза, че ме обичаш?
— Казах.
— Обичаш ли ме и сега?
— Обичам те.
— Кажи го пак.
— Обичам те, Клайд, обичам те!
— Ето на, свещенико! — възкликна той. — Ти го чу и с тези думи на устата й си готов да я изпратиш обратно да живее в лъжа и мъки с тоя мъж?
Но отец Рубо бързо бутна жената във вътрешната стая и затвори вратата.
— Никакви приказки! — пошепна той на Уортън и седна в непринудена поза на табуретката. — Помнете, заради нея! — добави той.
В стаята отекна грубо почукване на вратата, след това мандалото се вдигна и вътре влезе Едуин Бентъм.
— Да сте виждали жена ми? — попита той веднага след размяната на поздравите.
Двамата поклатиха отрицателно глава.
— Видях следите й да водят надолу — продължи да опипва почвата Бентъм, — те се губят на главната пъртина тъкмо срещу вашата хижа.
Мъжете изглеждаха отегчени.
— И аз… аз си помислих.. .
— Че тя е тук! — изрева Уортън.
Свещеникът с поглед го накара да млъкне.
— Видели ли сте нейни следи, които да водят към Тая хижа. синко?
Хитрият отец Рубо! Той се беше погрижил добре
да ги заличи, когато дойде по същата пътека преди един час.
— Не съм се бавил да гледам, аз… — Очите му с подозрение се спряха на вратата към другата стая, след това въпросително се устремиха към свещеника. Отец Рубо поклати глава, но това като че ли не успя да разсее съмнението.
Отец Рубо бързо прочете наум една молитва и се изправи.
— Ако не ми вярвате, аз… — Той понечи уж да отвори вратата.
Свещеник не може да лъже. Едуин Бентъм често беше чувал това и го вярваше.
— Разбира се, че ви вярвам, отче — побърза да го прекъсне той. — Само се чудех къде ли е отишла жена ми и си помислих, че може да е… Сигурно
горе при госпожа Стантън във Френската клисура. Чудесно време, нали? Чухте ли новината? Брашното е поевтиняло на четиридесет долара за сто фунта и както разправят, чечако на цели тълпи слизали надолу по реката. Но трябва да вървя, тъй че довиждане.
Вратата се затръшна и през прозореца те го видяха да се запътва към Френската клисура да търси жена сй.
Подир няколко седмици, тъкмо след юнското пълноводие, двама мъже излязоха с кану насред реката и се вързаха за плаващ бор. Въжето се опъна и повлече леката ладийка като на буксир. Отец Рубо беше получил нареждане да напусне горния край и да се върне при мургавите си чеда в Минук. Бели хора дошли при тях и те посвещавали твърде малко време на риболова и твърде много на едно божество с временно местопребиваване в безброй черни бутилки. Мейлмют Кид също имаше работа в долния край и затова те тръгнаха заедно.
Само един човек в целия Север познаваше човека Пол Рубо и това беше Мейлмют Кид. Единствено пред него отецът захвърляше свещеническите сй одежди и разголваше душата си. И защо не? Тези двама мъже се познаваха. Не бяха ли делили последното късче риба, последната щипка тютюн, последната и най-съкровена мисъл в пустинните простори на Берингово море, в съсипващите лабиринти на
Великата делта, през страхотното зимно пътуване от нос Бароу до Таралежовата река?
Отец Рубо усилено смучеше старата си, видяла много път лула и гледаше червения диск на слънцето, увиснало над ръба на северния кръгозор. Мейлмют нави часовника си. Беше полунощ.
— Стига си го мислил, приятелю! — Кид очевидно подемаше нишката на прекъснат разговор. — Господ положително ще прости такава лъжа. Ще ти повторя думите на човек, който е напипал истината:
Рече ли нещо тя, сложи на устните печат —
да бъде куче тоз, чиито думи Хъруърд издадат!
Грози ли я беда и можеш я спаси с най-черна клевета,
лъжи, докато имаш глас и има живи хора на света.
Отец Рубо извади лулата от устата си и замислено заговори:
— Правилно го е казал, но не е това, което ме кара да се измъчвам. Лъжата и изкуплението зависят от господа, но… но…
— Какво друго тогава? Ти за нищо не си виновен.
— Не е така, Кид. Много съм мислил и положението все си остава същото. Аз знаех и въпреки това я накарах да се върне.
Звънката песен на червенушка екна от гористия бряг, в далечината се обади яребица, един елен шумно нагази тих вир, а двамата мъже продължаваха да пушат в мълчание.