Правото на свещеника
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Правото на свещеника». Краткое содержание книги:
— Чадо…
— Чакайте, отец Рубо! Макар и да не съм от вашата
вяра, аз ви уважавам; обаче вие не можете да заставате между тая жена и мен!
— Знаете ли какво вършите?
— Дали го зная! Да бяхте всемогъщият бог, готов да ме хвърли във вечния огън на ада, пак бих ви се противопоставил по тоя въпрос!
Уортън беше настанил Грейс на една табуретка и стоеше войнствено пред нея.
— Седнете на тоя стол и мълчете — продължи той, като се обърна към йезуита. — Първо аз ще си кажа урока. Сетне можете и вие да кажете вашия. Отец Рубо учтиво се поклони и се подчини. Той беше добродушен човек и се беше научил да не прибързва. Уортън придърпа една табуретка до тази на жената и стисна ръката й в своята.
— Значи ти ме обичаш и ще ме отведеш оттука? Лицето й сякаш отразяваше спокойствието на този човек, към когото можеше да се притисне и да
потърси закрила.
— Скъпа, не си ли спомняш какво ти казах преди? Разбира се, аз…
— Но как можеш? … Промиването?
— Мислиш ли, че то може да попречи? Ами че аз ще възложа тая работа, да кажем, на отец Рубо. Мога да му имам доверието, че ще предаде златото здраво и невредимо на дружеството.
— Само като си помисля!… Няма вече никога да го видя!
— Слава богу!
— И да отида… О, Клайд, не мога! Не мога!
— Хайде, хайде; разбира се, че можеш. Остави тая работа на мене. Да знаеш, щом съберем това-онова, ще тръгнем и…
— Ами ако той се върне?
— Ще му изпочупя всичките…
— Не, не! Без бой, Клайд! Обещай ми.
— Добре! Само ще кажа на работниците да го изхвърлят от участъка. Те видяха как се отнесе той към тебе и не изпитват особено голяма обич към него.
— Не бива да правиш това. Не бива да му причиняваш болка.
— А какво да правя? Да го оставя да дойде тука и да те отведе пред очите ми?
— Нее — полугласно проточи тя и го погали нежно по ръката.
— Тогава ще ме оставиш аз да се разправям и няма да се тревожиш. Ще гледам да не му стане нещо. Като че ли много го е било грижа дали ти ще пострадаш, или не! Няма да се връщаме в Доусън. Ще обадя едно-две от момчетата да ни стегнат лодка и да я докарат нагоре по Юкон. Ще превалим вододела и със сал ще потеглим насреща им по Индианската река. После…
— И после?
Главата й лежеше на рамото му. Гласовете им се
снишиха и зазвучаха по-нежно. Йезуитът неспокойно се размърда.
— И после? — повтори тя.
— Ами ще плаваме все нагоре и нагоре и ще влачим лодката по сухо край бързеите Белия кон и прулома Кутията.
— После?
— Сетне Шестдесетмилевата река, а после езерата, Чилкут, Дайи и Солената вода.
— Но, мили, аз не умея да карам лодка с прът,
— Глупавичката ми! Аз ще повикам Ситка Чарли; той знае всички добри водни пътища и най-добрите места за стануване и е най-добрият пътник, който съм виждал, нищо, че е индианец. Ти ще трябва само да седиш по средата на лодката, да пееш песни и да играеш ролята на Клеопатра, и да воюваш… не, имаме късмет — още е много рано за комари.
— А после, о, мой Антоний?
— А после параходът, Сан Франциско и светът. И никакво връщане в тая проклета дупка. Само си го представи! Целият свят ще е наш: където поискаме, там ще отидем! Аз ще продам всичко. Ами че ние сме богати! Синдикатът Уолдуърт ще ми даде половин милион за това, което е още в земята, а аз имам два пъти по толкова в изкопаната пръст и в Тихоокеанското търговско дружество. Ще отидем на изложението в Париж през хиляда и деветстотната година. Ще отидем в Ерусалим, стига да поискаш. Ще си купим италиански дворец и ти можеш до насита да играеш ролята на Клеопатра. Не, ти ще бъдеш Лукреция, Актея или която и да пожелае скъпата ти душичка. Но не бива, наистина не бива…-
— Жената на Цезар ще стои по-високо от всякакви упреци.
— Разбира се, но…
— Но аз няма да съм ти жена, нали, скъпи?
— Не съм искал да кажа такова нещо.
— Но ти ще ме обичаш също като че ли съм ти жена и никога няма дори и да помислиш… ах! Зная, че ще бъдеш като другите мъже: аз ще ти омръзна и… и…
— Не те ли е срам? Аз…
— Обещай ми.
— Да, да,обещавам.
— Казваш го толкова лесно, скъпи, но отде да знаеш?… Или отде аз да зная? Мога да ти дам толкова малко и въпреки това то е толкова много! О, Клайд, обещай ми, че няма да ти омръзна!
— Хайде, хайде! Не бива още отсега да започваш да се съмняваш. „Дорде смъртта ни раздели“ — нали знаеш?
— Само като си помисля! Едно време аз казах това на… на него, а сега?
— А сега, сладката ми женичка, няма да се тревожиш повече за такива неща. Разбира се, аз никога, никога не ще…
И за първи път трепетни устни се допряха до трепетни устни. Отец Рубо отдавна вече наблюдаваше главната пъртина през прозореца, но не можа повече да издържи напрежението. Той се изкашля и се обърна.