Правото на свещеника
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Правото на свещеника». Краткое содержание книги:
— Сега е ваш ред, отче! — Лицето на Уортън беше пламнало от огъня на първата прегръдка. В гласа му звънтеше ликуване, когато се отказа от правата си в полза на другия. Той не се съмняваше в
изхода. Не се съмняваше и Грейс, защото, когато се обърна към свещеника, на устните й играеше усмивка.
— Чадо — започна той, — сърцето ми се облива в кръв заради теб. Това е хубава мечта, но тя не може да се сбъдне.
— А защо, отче? Аз казах „да“.
— Но не си знаела какво вършиш. Не си помислила за клетвата, която си дала пред бога на човека, който е твой съпруг. Мой дълг е да те накарам да разбереш светостта на такава клетва.
— Ами ако я разбера и все пак откажа?
— Тогава бог…
— Кой бог? Мъжът ми има бог, комуто аз не искам да се кланям. Трябва да има много такива богове.
— Чадо! Вземи назад тия думи! О, ти не ги изрече от сърце! Разбирам те. И аз съм изживявал подобни минути. — За миг той се видя в родната си Франция и едно посърнало лице с тъжни очи изникна като през мъгла между него и седящата пред него жена.
— Тогава, отче, нима моят бог ме е изоставил? Аз не съм по-безпътна от другите жени. Много съм се намъчила с него. Защо да се мъча повече? Трябва
ли да се откажа от щастие? Не мога, не искам да се върна при него!
— По-скоро ти си изоставила своя бог. Върни се. Излей мъката си пред него и мракът ще се разпръсне. О, чадо…
— Не, няма смисъл; каквото съм си постлала, на такова ще легна. Поела съм вече по тоя път. И ако господ ме накаже, все някак ще понеса наказанието. Вие не разбирате. Вие не сте жена.
— Майка ми е била жена.
— Но…
— И Христос е бил роден от жена. Тя не отговори. Настъпи мълчание. Уортън нетърпеливо дърпаше мустака си и не сваляше очи от
пъртината. Грейс се облегна с лакът на масата, на лицето й се четеше непреклонна решителност. Усмивката беше угаснала. Отец Рубо промени тактиката си.
— Имаш ли деца?
— По едно време исках… но сега… не! И съм благодарна, че нямам.
— А майка?
— Да.
— Обича ли те тя?
— Да. — Тя отговаряше шепнешком.
— А брат?… Това няма значение, той е мъж. Но имаш ли сестра?
Тя плахо кимна с глава.
— По-млада? Много по-млада?
— Седем години.
— Добре ли си обмислила всичко? Помислила ли си за тях? За майка си? Ами за сестра си? Тя стои пред прага на зрелия си живот и твоето безразсъдство може да има голямо значение за нея. Ще можеш ли да застанеш пред нея, да погледнеш свежото й младо лице, да стиснеш нейната ръка в своята или да притиснеш бузата си до нейната?
Тези думи събудиха във въображението й живи образи и най-после с вик „Стига! Стига!“ тя се сви, както впрегнатите кучета се свиват пред бича.
— Но ще трябва да се изправиш пред всичко това и по-добре е да го направиш още сега.
В очите му, които тя не можеше да види, се четеше дълбоко състрадание, но лицето, напрегнато и потрепващо, оставаше все тъй безпощадно. Тя вдигна глава от масата, преглътна сълзите си и се помъчи да се овладее.
— Аз ще замина. Те никога вече не ще ме видят и постепенно ще ме забравят. Все едно че ще съм умряла за тях. И… аз ще замина с Клайд… днес.
Това прозвуча окончателно. Уортън пристъпи напред, но свещеникът му махна да се дръпне.
— Ти си желала да имаш деца? Мълчаливо кимване.
— И си се молила да имаш?
— Често.
— А помислила ли си какво ще стане, ако имаш деца? — Очите на отец Рубо се спряха за миг върху мъжа край прозореца.
Лицето й светна от радост. После тя схвана пълното значение на този въпрос. Тя умолително вдигна ръка, но свещеникът продължи:
— Можеш ли да сй представиш невинно детенце в своите прегръдки? Момче? Светът не е толкова жесток спрямо едно момиче. Ами че дори млякото в гърдите ти ще се превърне в жлъчка! Нима би могла да се гордееш и да се радваш на своето момче, когато гледаш другите деца? …
— Смилете се! Млъкнете!
— Изкупителна жертва…
— Стига! Стига! Аз ще се върна! — Тя падна в краката му.
— Дете, което ще расте, без да познава злото, и един ден светът ще му лепне обидно име на челото!
— О, боже мой! Боже мой!
Тя се захлупи на пода. Свещеникът въздъхна и я вдигна. Уортън се запъти към нея, но Грейс му махна с ръка.
— Не се приближавай до мен, Клайд! Аз се връщам обратно! — Сълзи се стичаха по лицето й, но тя не се опитваше да ги избърше.
— След всичко това? Не можеш да го направиш? Аз няма да те пусна!
— Не ме докосвай, Клайд! — Тя потрепери и се дръпна.
— Защо не? Ти си моя! Чуваш ли? Ти си моя! — След това се обърна стремително към свещеника. — О, какъв глупак бях да ви позволя да развържете глупавия си език! Благодарете на своя бог, че не сте обикновен човек, защото щях… Но трябвало е да упражните правото на свещеника, а? Е, добре, вие го упражнихте. Сега махайте се от моя дом, докато не съм забравил кой сте и какъв сте!