Мъжът на моите мечти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: sherring cross #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът на моите мечти». Краткое содержание книги:
Предрешен като слугата Джефрис, за да избегне смъртоносен дуел с най-добрия си приятел, Амброуз е омагьосан, но и разярен от дръзката червенокоска, домогваща се до дворянската му титла. Без да разкрива истинската си самоличност, младият дук решава да осуети плановете на Мегън, но дори не предполага, че чаровната користолюбка ще се окаже единствената жена, за която самият той ще мечтае да се ожени.
— Мъничко.
Сълзите на Мегън бяха пресъхнали още вчера, и то още преди Тифани да скочи от каретата и да се присъедини към приятелката си, оставяйки Тайлър да ги следва на дискретно разстояние, за да могат двете да поговорят насаме. Първоначално Тифани не бе разбрала, че Мегън вече е загърбила самосъжалението си и че кипи от оздравителна ярост. И за да я развесели, й предложи да се върне в църквата и собственоръчно да цапардоса лейди О право в носа. Мегън действително се беше замислила над предложението й, но сетне го отхвърли, защото й се стори недостатъчно солидна отплата. Самата Тифани, която и без това не бе го казала на сериозно, се съгласи, че графинята не си струва скандала, който би последвал подобно отмъщение.
Но беше доволна, че вместо да се самосъжалява, приятелката й е разярена. Това наистина бе далеч по-добре. Само че Мегън се ядосваше преди всичко на себе си — заради цялата енергия и време, пропилени в усилия, които поначало са били напразни. Чувстваше се като пълна глупачка. Тифани се чувстваше по същия начин, задето сама не се бе досетила за това по-рано. Но така или иначе, дъртата кранта не биваше да нанася удара си с такава злоба — злоба, която Мегън не бе предизвикала с нищо.
— Знаех си, че не трябва да те слушам! — възкликна тя. — „Иди си у дома, Тифани“, каза ти. „Нищо ми няма“, каза. „И друг път съм била унижавана“, каза.
Мегън се засмя.
— Е, това е съвсем вярно.
— Не разбирам как можеш да се смееш на такива неща. — До ден днешен Тифани побесняваше при мисълта за това как останалите им приятелки от детинство една по една бяха престанали да се виждат с тях, когато Мегън започна да се превръща в красавица. Естествено, другите момичета се чувстваха семпли и непривлекателни покрай Мегън и не можеха да го понесат. Но някои от тях наистина я бяха унижавали публично, а това вече бе прекалено подло от тяхна страна. Ще рече човек, че външността на Мегън бе нещо, с която тя се беше сдобила нарочно, само и само за да им направи напук.
Мегън също не бе сигурна, че е способна да се смее на това, защото злобата на доскорошните приятели й беше причинила болка, която никога нямаше да отмине напълно; просто лежеше скрита у нея и се възпламеняваше отново при всеки подобен случай. А вчерашната постъпка на графиня Уеджууд със сигурност беше подобен случай.
— По-добре да се смея, отколкото да плача, не мислиш ли? — каза тя, вперила поглед в полуизядената наденичка, с която описваше кръгове в мармалада в чинията си.
Тифани подскочи.
— Божичко, да! Естествено! Искаш ли да поговорим за това?
И двете знаеха, че има предвид онези стари рани, а не вчерашната.
— Не… Само искам да кажа, че като се сетя колко сме се забавлявали с теб през тези години, почти ми става мъчно за момичетата, които не бяха с нас и пропуснаха всичко това.
— Като се замисля, май и на мен ми става мъчно. В края на краищата, те се превърнаха в дяволски скучни същества, след като ни зарязаха. Но като се замисля по-дълбоко, изобщо не ми е мъчно за тях.
Мегън се ухили и вдигна поглед.
— И на мен, но ми се стори, че е хубаво да кажа нещо такова.
И двете се засмяха. Но темата бе повече от неприятна и Тифани побърза да я смени.
— Предполагам, тази късна закуска означава, че си пропуснала утринната си езда и че по този повод цял ден ще бъдеш кисела?
Обикновено Мегън закусваше в ранни зори с баща си, след което прекарваше половината сутрин яздейки коня си, Сър Амброуз, а другата половина — в грижи за него. Нито един ратай от конюшнята — а те без друго имаха само един, защото притежаваха едва четири коня — не се допускаше до нейната радост и гордост, освен за да нахрани Сър Амброуз, а дори това Мегън обичаше да върши сама. Всеки, който бе забелязал склонността й да се навърта край конюшните, можеше без затруднения да отгатне, че тя обожава конете.
— Всъщност аз ходих на езда. — Свела отново очи към наденичката, Мегън добави: — Снощи.
— Лъжеш.
— Около два през нощта.
— Лъжеш!
Мегън вдигна поглед, за да обясни със сериозен вид:
— Трябваше, Тифани, кълна се, че имах нужда. Бях на ръба на лудостта.
— Взе ли някой от слугите да те придружава?
— Не ми даде сърце да ги будя.
— Мегън!
— Хайде, стига, никой не ме видя — каза отбранително Мегън, чак сега осъзнала колко е скандално за една млада дама да излиза сама посред нощ. — Яздих само по пътя заради Сър Амброуз, защото нощта беше много тъмна. Идеята се оказа чудесна. Когато се прибрах, заспах мигновено. — Тифани явно беше останала без думи, затова тя побърза да добави: — Но ездата ми помогна много повече от това. Като се връщах от селото третия път…