Мъжът на моите мечти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: sherring cross #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъжът на моите мечти». Краткое содержание книги:
Предрешен като слугата Джефрис, за да избегне смъртоносен дуел с най-добрия си приятел, Амброуз е омагьосан, но и разярен от дръзката червенокоска, домогваща се до дворянската му титла. Без да разкрива истинската си самоличност, младият дук решава да осуети плановете на Мегън, но дори не предполага, че чаровната користолюбка ще се окаже единствената жена, за която самият той ще мечтае да се ожени.
Той стоеше пред нея, потен и мръсен, и беше най-красивия мъж, когото бе виждала през живота си. Без да съзнава непристойността на своето поведение, тя впи поглед в него със същото жадно любопитство, с което до преди миг бе съзерцавала жребеца. Висок, широкоплещест, с божествена фигура и гладко избръснато лице, с изумителни, арогантни, окъпани в слънце черти. Дори ръката, която бавно се вдигна, за да й свали шапка, и дори разрошената коса, черна като катран, й се сториха прекрасни. И тогава погледът й потъна в най-удивителните тюркоазени очи… и Мегън внезапно осъзна, че те се взират право в нея.
Шокът от сблъсъка с тези очи я накара да се опомни и да си даде сметка какво върши. Тя бързо отклони поглед с отчаяната надежда, че широката периферия на шапката й ще скрие пламналите й бузи. Просто не можеше да повярва, че е сторила подобно нещо. Е, да, имаше някакво оправдание — да видиш първо такъв възхитителен жребец и веднага след това — един още по-великолепен екземпляр, макар и от по-различна порода… Но това не беше оправдание за начина, по който се бе втренчила в един напълно непознат мъж. Не беше зяпала така никой от познатите си.
Не го гледаше, но образът му се бе отпечатал в съзнанието й и сега Мегън си даде сметка за простите му дрехи, за мудните му движения, които сякаш му бяха несвойствени, за липсата на шалче около яката на ризата му — нещо, без което никой джентълмен не би си позволил да излезе. Значи, той не беше благородник и слава богу, защото иначе безобразното й поведение щеше да стане достояние на всичките й познати. О, да, тя се надяваше да не е благородник — така щеше да я разнесе само из една-две кръчми, но това беше поносимо… Не, не беше. Господи,_ какво_ й бе станало?!
За щастие, Тифани не беше забелязала нищо. Тайлър също бе изцяло погълнат от жребеца и от обясненията за потеклото му, които мъжът даваше в отговор на неговите въпроси. За какво друго бяха говорили? Мегън нямаше и най-малка представа. Искаше да избяга. Не искаше никога повече да поглежда отново този човек, който бе наясно що за безсрамница може да бъде тя.
— … сякаш аз съм собственикът — долетя до нея дълбокият му и някак груб глас.
— Тогава кой е собственикът му? — поинтересува се Тайлър.
— Щастливият нов притежател на този жребец е ескуайър Пенуърти.
Главата на Мегън се завъртя рязко към него, но в първия миг тя отново бе зашеметена от красотата на мъжа и от погледа му, който веднага срещна нейния. Дотолкова зашеметена, че за неин ужас почти забрави за невероятното му изявление.
Трябваха й около пет секунди, за да си го припомни и да изтърси:
— Не вярвам. Баща ми щеше да ми каже.
— И кой е баща ви, че да е толкова добре осведомен?
— Ескуайър Пенуърти, естествено.
Беше негов ред да млъкне слисано, но след миг плътните му устни трепнаха в съвсем лека усмивка.
— Ах, така значи. Не виждам защо ако ескуайърът е решил да направи в имението си ферма за разплод, трябва да го споделя с вас. Не съм ли прав?
Прав беше… но не съвсем. Не и в нейния случай. Баща й знаеше за огромната й любов към конете и със сигурност би й казал. Просто щеше да намери някакъв по-деликатен начин да й го обясни. За разлика от този тип, който очевидно изпитваше неизмеримо удоволствие от това да използва думата „разплод“, и то грубо и ехидно. Дори Тайлър се размърда смутено, забравил, че преди малко самият той бе използвал друга „забранена“ дума.
Тюркоазените очи все още бяха впити в Мегън със смущаващо нескрит интерес. Сега, когато отново бе приковал вниманието й, той плъзна по нея същия бавен и изпитателен поглед, който самата тя му бе отправила преди минути. Нарочно, без съмнение. Каквото повикало, такова се обадило. На всичко отгоре Мегън не можеше да каже или направи нищо, с което да го спре, без да му даде възможност да обяви на всеослушание, че просто й връща комплимента. Но поведението на този мъж не беше комплимент. Беше оскърбление, и то жестоко — нещо, което никой джентълмен не би сторил, независимо дали е бил провокиран. Но с това той още веднъж доказваше, че не е никакъв благородник… освен ако не смяташе, че тя приема вниманието му с удоволствие. Божичко, може би точно така смяташе — след онова, което бе направила!
— Значи вие просто водите жребеца? — изтърва се Мегън. — И после си отивате?
Надеждата в тона й накара Тифани да я изгледа подозрително. Мъжът на пътя също я долови. За част от секундата той изглеждаше объркан, после се усмихна — откровено нагла усмивка, от която Мегън потръпна. И имаше защо.