Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Говори се, че са дребни, с дълги косми, пъргави като зверчета и невероятно силни. Понякога се промъкват нощем в селата като привидения и крадат ориз.
С тях плашат и децата: „Ако не слушаш, ще те вземе третретретре!“
Те бяха отвлекли Веломоди, майката на Ратулу. Отдавна, преди много години. Окъснели двамата, баща му и младата му невеста, в съседното село при нейни роднини. И въпреки увещанията на домакините да не се прибират толкова късно, тръгнали обратно. От какво да се страхуват? На Мадагаскар няма едри хищници, няма и отровни змии, никаква река не пресичала пътя им, та да се плашат от крокодили.
Вървели по пътеката, улисани в разговор.
Внезапно Веломоди изчезнала. Баща му чул само писъка й за помощ, който бързо заглъхнал. Без да види нищо, съвсем нищо.
Тичал, викал, крещял — напразно! Изчезнала, сякаш се стопила в черната нощ.
Обезумял от ужас, той дотичал в селото, разправил какво се е случило и от срам, че не е успял да я защити, същата нощ го напуснал. От мъка, от унижение! Отвлечена от третретретре — все едно мъртва!…
Ратулу не се и съмняваше, че Икутубекубу само търсеше повод да го унищожи. И морът по кокошките му бе дошъл тъкмо навреме.
Напразно и отец Доминик, и вазахът Стамов опитваха да убедят съселяните му, че тук няма никаква магия, а заразна болест, пренесена от другаде. И че е по-добре да повикат ветеринарния лекар от града. Но малгашите си знаеха своето — няма болести, няма микроби, няма епидемии. Има само магии. Лош вещер, мпамозави, беше омагьосал пилците да мрат. Но кой е той — това никой не знаеше. Мпамозавите не се издават, затова трябва да бъдат издирвани. Такъв най-лесно може да бъде открит при изпитанието с тангин. Срещу зла магия — пак магия.
Хомбиасите, знахарите, имат власт да го разкрият и да го обезвредят. Могат, ама нали новата администрация преследва хомбиасите, нали принуждава народа да се лекува при докторите в градовете? А кой ще отиде в града, кой има пари за доктора, пък и за лекарствата му?
Затова хомбиасът Икутубекубу заряза знахарството, поне привидно, и се залови с търговия, която не беше по-малко доходна от предишното му занятие.
Малгашите имат поговорка: „Ако знахарят няма биволи, които са израз на богатство, значи е добър знахар, не врачува за пари.“
Икутубекубу бе започнал занаята си, преди да стане на тридесет години, въпреки че според обичая, за да получи това право, трябва да е навършил четиридесетте. До четиридесетте години знахарят още се учи.
Търговията му се оказа по-изгодна и от знахарството. Затова Икуту, както вече му казваха всички, предпочете дюкянчето с кантара вместо торбичката с билки. И събра най-многочисленото стадо от зебута. А зебутата на село заместват банките в града — когато ти потрябват пари, продаваш някое животно.
Хем търговец, хем богат, ала всички знаеха, че в тежки случаи срещу щедро възнаграждение биха могли да го придумат да врачува.
Тъй и сега. Вместо да викат някакви си кокоши лекари — досмешаваше ги само като си помислеха, че има и такива — селяните предпочетоха пак услугите на Икуту.
В действителност не те го подириха, а той самият направи така, че уж те са го потърсили. И се отзова на молбата им с въодушевление.
Вечерта всички селяни се изредиха покрай определените от него самия „изобличители“, пред които да хвърлят камъчетата си — с различен цвят и размер за всеки обвиняем. Все едно референдум. После изобличителите излязоха в оризището, за да преброят там на спокойствие съдбоносните камъчета. И щяха да се върнат с решението си след полунощ.
Цялото село притихна. Всеки се боеше, че може да го набедят и да не пропуснат случая да си разчистят сметките с него.
Най-много се тревожеше, и с пълно право, Ратулу. Другите все имаха с какво да подкупят Икуту, което по техните обичаи значеше да го омилостивят, та при изпитанието да даде по-малко отрова тангин. А Ратулу, освен дето нямаше какво да предложи, ами беше и сигурен в омразата на някогашния хомбиаса.
Наоколо владееше привиден покой, макар че тъмната нощ ехтеше от обичайната си глъчка. В далечината се провикваха лемури, жабите в оризищата квакаха до прегракване, скрибуцаха цикади, грухтяха прасета. Тихичко, но пронизително бръмчаха комари. По стените от нацепен бамбук и по покрива от листа на палмата равенала пробягваха гекони в преследване на дребната си плячка.
Внезапно в някой от съседните курници се разкрякаха птици, заквича прасе. Не можеше да бъде друго — само фоса. Единственият по-едър сухоземен хищник в Мадагаскар.