Град на изгубени души

съвсем обикновено за нас.

— Е, той е малко повече, задето е герой от Войната за реликвите — каза Алек. — Ала в края

на краищата Клейвът бе съвсем ясен — издирването ще продължи, но за момента не могат

да сторят друго, освен да чакат. Разчитат Себастиан да направи следващата стъпка. А

дотогава търсенето е трето в списъка на приоритетите им. Ако не и по-надолу. Очакват да се

върнем към нормалния си живот.

Нормалния си живот? Клеъри не вярваше на ушите си. Нормален живот без Джейс?

— Същото ни казаха и след смъртта на Макс. — Черните очи на Изи бяха сухи, ала в тях

гореше гняв. — Че сме щели по-бързо да надмогнем скръбта, ако се върнем към нормалния

си живот.

— Предполага се, че е добър съвет — обади се Алек иззад пръстите си.

— Кажи го на татко. Той изобщо дойде ли от Идрис за заседанието?

Алек поклати глава и свали ръцете си.

— Не. Ако това е някаква утеха, доста хора се изказаха разпалено в подкрепа на това

издирването на Джейс да продължи все така упорито. Магнус, разбира се, както и Люк,

консул Пенхалоу, дори брат Закарая. Но в крайна сметка не беше достатъчно.

Клеъри го изгледа изпитателно.

— Алек, нищо ли не чувстваш?

Сините очи на Алек се разшириха и потъмняха. За миг Клеъри си припомни момчето, което

изобщо не я бе харесало, когато тя за първи път дойде в Института, момчето с изгризани

нокти, окъсани пуловери и предизвикателно, враждебно държание.

— Знам, че си разстроена, Клеъри — остро отвърна той, — но ако намекваш, че с Из ни е

грижа за Джейс по-малко, отколкото теб…

— Не говорех за това — прекъсна го Клеъри. — Имах предвид връзката ви на парабатаи.

Четох за церемонията в Кодекса. Това, че сте парабатаи, ви свързва. Можеш да усетиш някои

неща за Джейс. Неща, които ти помагат, когато се биете. Та си мислех… можеш ли да

усетиш дали все още е жив?

— Клеъри. — В гласа на Изабел се долавяше тревога. — Мислех, че ти не…

— Жив е — предпазливо отвърна Алек. — Смяташ ли, че щях да се справям толкова добре,

ако беше мъртъв? Че нещо не е наред, усещам съвсем ясно. Ала все още диша.

— Може това усещане, че нещо не е наред, да означава, че е пленен? — с усилие попита

Клеъри.

Алек погледна към прозореца и плътната сива завеса на дъжда.

— Възможно е. Дори не мога да обясня точно. Никога досега не съм изпитвал нещо такова.

— Но е жив.

Сега вече Алек я погледна в очите.

— Сигурен съм.

— Тогава Съветът да върви на майната си. Ще го открием сами — заяви Клеъри.

— Клеъри… ако беше възможно… не смяташ ли, че вече щяхме… — започна Алек.

— Преди просто правехме онова, което Клейвът искаше от нас — намеси се Изабел. —

Патрули, издирвания. Има и други начини.

— Други начини да нарушим Закона, искаш да кажеш — рече Алек. В гласа му се долавяше

колебание. Клеъри се надяваше, че не се кани да повтори мотото на ловците на сенки, когато

ставаше дума за Закона: Dura lex, sed lex. Законът е суров, но е закон. Просто не смяташе, че