Град на изгубени души

— Престани — обади се Изабел.

За миг Клеъри не бе сигурна дали говори на нея или на котарака. Както често правеше,

когато го пуснеха неочаквано, Чърч лежеше на пода, вирнал четирите си лапи във въздуха, и

се преструваше на умрял, за да предизвика угризения у собствениците си. Ала в този миг

Изабел отметна черната си коса назад и по сърдития й поглед Клеъри разбра, че не

котаракът, а тя е тази, на която се карат.

— С кое да престана?

— Да си представяш с нездраво удоволствие всички ужасни неща, които ще ти се случат или

които искаш да ти се случат, защото си жива, а Джейс… е изчезнал. — Гласът на Изабел

секна за миг, като прескачаща грамофонна плоча. Тя никога не говореше за Джейс сякаш е

мъртъв или дори изчезнал — двамата с Алек отказваха да го приемат. Освен това никога не

бе упрекнала Клеъри задето бе скрила нещо толкова огромно от тях. Всъщност, през тези две

седмици Изабел бе нейната най-непоколебима защитничка. Всеки ден я посрещаше пред

заседателната зала, хващаше я за ръка и уверено я превеждаше покрай групичките ловци на

сенки, които си шушукаха и ги държаха под око. Търпеливо изчакваше безкрайните разпити

и мяташе смразяващи погледи на всеки, осмелил се да изгледа Клеъри накриво. Клеъри беше

изумена. Между тях никога не бе съществувала кой знае каква близост, защото и двете бяха

от онези момичета, които се чувстват по-добре сред момчета, отколкото в женска компания.

Ала ето че сега Изабел не се отделяше от нея и Клеъри бе едновременно объркана и

благодарна.

— По-силно е от мен — каза Клеъри. — Ако можех да изляза на патрул… ако можех да

направя каквото и да било… мисля, че нямаше да е толкова зле.

— Не съм сигурна.

Изабел звучеше уморено. През последните две седмици и двамата с Алек бяха с посивели

лица, изтощени от шестнайсетчасовите издирвания и патрули. Когато Клеъри научи, че й е

забранено да излиза да патрулира или да търси Джейс по какъвто и да било начин, докато

Съветът не реши как да постъпи с оглед на това, че го бе върнала от мъртвите, тя изрита

вратата на спалнята си толкова яростно, че проби дупка в нея.

— Понякога ми се струва толкова безполезно — добави Изабел.

Ледени пръсти плъзнаха по костите на Клеъри.

— Искаш да кажеш, че според теб е мъртъв?

— Не, не мисля, че е мъртъв. Имах предвид, че според мен няма начин все още да са в Ню

Йорк.

— Но те претърсват и други градове, нали? — Клеъри вдигна ръка към шията си, забравила,

че пръстенът на Моргенстърн вече не е там — Магнус все още се опитваше да открие Джейс

с негова помощ, макар и без никакъв успех.

— Разбира се. — Изабел любопитно протегна ръка и докосна изящното сребърно звънче,

което висеше около врата на Клеъри сега. — Какво е това?

Клеъри се поколеба. Звънчето беше подарък от кралицата на феите. Не, не беше точно така.