![Затворена котка [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/2/zatvorena-kotka-bg-download.jpg)
Затворена котка [bg]
- Автор: Чавиано Дайна
- Серия: Тайните на Хавана #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-281-276-0
- Переводчик: Катя Бобева
- Жанр: Мистика
Электронная книга - «Затворена котка [bg]». Краткое содержание книги:
— Ами — отговори тя неопределено — с вечните болежки.
В този момент до тротоара се чу скърцане на спирачки. Първото, което Мелиса видя, бе ярък надпис в червено и синьо: СЪЮЗ НА МЛАДИТЕ КОМУНИСТИ. Един мъж подаде глава през прозореца на камионетката и извика:
— Госпожи, имам двеста галона сладолед, по двайсет песо галона… Носете съдове, че нямам къде да го слагам!
За половин секунда опашката се пръсна и хората се разбягаха във всички посоки… явно към домовете си, да вземат съдове за сладоледа. Мъжът слезе от камиона и отиде при задната част. Докато напъваше ключалката, отново извика:
— И давайте по-бързо, че е крадено!
На опашката останаха само трима души: слепец, жена с гипсиран крак и Мелиса, която се възползва от случая да напазарува, преди роякът да се е върнал. Когато се прибираше към вкъщи, срещна баба си, която носеше тенджера.
— Запази ли ред за сладоледа? — отдалече й извика старата жена.
— Купувах ориз.
— Мили боже! Колко си несъобразителна! — скара й се бабата, като ускори крачка. — Оризът ще остане в магазина, но този сладолед ще свърши за две минути.
Мелиса с изненада видя с каква скорост баба й, въпреки възрастта си, си пробиваше път сред хората, които бяха надигнали всякакви съдини над главите си и се опитваха да се доберат до задната част на каросерията, където човекът раздаваше сладоледа и прибираше парите с шепи.
— Мелиса!
Тирсо й правеше знаци от тротоара пред дома й. Учудена, забрави шоуто със сладоледа и отиде при него.
— Какво правиш тук?
— Трябва да говоря с теб.
— Предполагам — изфуча тя, без да спира, — но закъсня. Моята учителка ми разказа всичко.
Тирсо замръзна на място.
— Тази вещица ти е издрънкала всичко?
— И ми забрани да се занимавам с теб.
Тирсо я последва до вътрешността на къщата.
— Дошъл съм за друго.
— Сигурно е нещо сериозно, иначе щеше да се обадиш.
— Това, което ще ти кажа, не е за телефон — рече, затваряйки вратата; после отиде до радиото, пусна една станция с новини и усили звука, преди да прошепне в ухото на приятелката си. — Напускам страната… със сал.
— Какво?
— Не викай.
— Ти си полудял — каза тя. — Не си ли чул статистиките? От всеки пет души, които заминават, стига само един. Имаш осемдесет процента шанс да се удавиш.
— А тук имам сто на сто шанс да умра от глад, да не работя, да не мога да кажа каквото мисля, да не бъда човек…
Мелиса отказваше да повярва на ушите си. Първо учителката й, а сега Тирсо. Нещастията никога не идват сами.
— Защо не изчакаш малко? — настоя тя. — На тоя дъртак надали му остава да живее още дълго. И като получи някой инфаркт или пукне, или го отвлекат извънземните, всичко ще бъде различно.
— Мелиса, вече загубих най-хубавите години от живота си. Повече от двайсет години съм заточен в този ад. До гуша ми е дошло от този тип!… При всички положения не идвам да се сбогуваме. Искам да дойдеш с мен.
— Знаеш, че се страхувам от морето. Дори не мога да плувам!
— Ще пътуваме със стабилен сал — с мотор.
— За мен в морето няма нищо сигурно. Камо ли сал!
— Имаме си всичко: компас, гребла, резервен бензин… Дори радио!
— Дори да беше салът „Кон-Тики“, Тирсо, за нищо на света не бих се качила!
Момчето погледна часовника си.
— Чакат ме. Трябва да набавя още някои неща.
— Тирсо…
— Заминаваме след няколко дни — продължи да я увещава с целувка. — Помисли си. За твое добро. И ми се обади утре.
Мелиса го проследи с поглед, докато зави зад ъгъла. „За твое добро.“ Думите на приятеля й отекнаха като ехо в пещера, донасяйки аромата на друга епоха, наситена с предзнаменования. А на нея й се стори, че миришат на пророчество.
48
Имаше нужда от помощ. Всички пътища пред нея свършваха, оставаха й само две възможности: да остане неподвижна, докато се вкамени, или да се хвърли в пропастта и да рискува да се пребие. Отвори широко прозореца и вдиша утринния въздух.
„Приятелите ми си отиват, изчезват, превръщат се в спомен. Ако Тирсо и Сибила заминат, какво ще ми остане? Една мила бабка, която няма да изкара много, един несигурен любовник и една сянка.“
Затвори очи и почувства пръстите на луната върху лицето си.
„Бих искала да съм дъждовна капка по пладне, да се изпарявам малко по малко, докато се изгубя в нищото и премина в друго измерение. Това е смъртта: да се рееш свободно на място, където онова, което сега изглежда необходимо или жизненоважно, там вече не е такова.“