Затворена котка [bg]

47

— Бабо, би ли напуснала страната?

Зададе въпроса със същия тон, с който питаше дали има нещо за ядене. Старата жена спря да плете и я изгледа над очилата си. Беше се загърнала със сива наметка, за да се пази от студения вятър на верандата.

— Ако бях млада, щях да го направя, но вече съм много стара… Защо? Мислиш да заминеш ли?

— Не съм сигурна. — Мелиса загриза един нокът. — Това не може да продължи още дълго, не мислиш ли?

— Възможно е, но не знам дали промяната няма да е за по-зле.

— Не бъди такава песимистка.

— Ако ти кажа какво стана вчера…

— Какво?

— По време на пороя някой се опита да открадне прасенцето, което Меча гледаше за Бъдни вечер, но нямаше късмет, защото синът му беше на гости и го изненада. Крадецът хукна да бяга, обаче няколко съседи го хванаха на ъгъла и го повлякоха насила. Веднага повикаха полиция и след два часа, когато дойде един полицай на колело, имаше някъде към десет души, въоръжени с пръчки и камъни, готови да пребият човека…

— Чакай малко — прекъсна я Мелиса. — Откога полицаите се придвижват с велосипеди?

— Ех, момиче! Никога нищо не научаваш.

— Вече нямат ли коли?

— Имат, но заради бензиновата криза ги използват само при саботажи срещу правителството… Така де, дай да ти доразкажа. Полицаят започна разпита, но понеже крадецът не съдействаше, му удари един шамар. И тогава стана мътна и кървава. Хората започнаха да му крещят: Насилник! Бандит! Убиец!

— Обиждаха полицая?

— В лицето. За малко да го линчуват. Домъчня ми за горкия!

— Жалко, че съм го изпуснала.

— Знаеш ли какво означава това?

— Че страната може да се вдигне всеки момент.

— И аз си помислих същото. При най-малкия повод хората ще излязат на улицата и ще се бият с тояги срещу полицията или войската. Ще стане клане! Това си мисля.

Възрастната жена се изправи и бавно влезе в къщата. След миг се появи с чанта и книжката с купоните.

— Накъде?

— Да видя дали ми е дошъл редът. От три часа чакам на опашката за ориз.

Мелиса взе нещата от ръцете й.

— Остави на мен. След кого си?

— След Ерминия.

— Коя Ерминия?

— Онази, която ми продава риба на черния пазар.

Изражението на Мелиса й показа, че все още не разбира.

— Госпожата, която ходи с широки блузи. Оная, дето живее с приятелката си до аптеката.

— А! Сетих се.

Мелиса се запъти към магазина. Имаше такава навалица, че й отне няколко минути да намери жената.

— Идвам да се наредя на мястото на баба ми — каза на Ерминия.

— Дебеланке! — викна Ерминия вместо отговор и посочи Мелиса. — Сега си след нея.

Дебелата жена дойде да застане до Мелиса.

— Как е баба ти? — попита.