Ключът [bg]

Мара познаваше този период, защото местният й ментор — Елиза Еуера, директорът на университетската библиотека в Коимбра — беше настояла тя да получи добро общо образование, включително история — най-вече на Португалия и Пиренейския полуостров, с която библиотекарката се гордееше с основание.

Именно споменът за безкрайния ентусиазъм на Елиза — за знания, за живота в цялото му великолепие и загадъчност — беше дал на Мара силата да последва Карли нагоре по стъпалата до апартамента на последния етаж, където ги затвориха в една спалня. Пред вратата и пред френския прозорец на балкона бяха поставени стражи.

Всичко това се бе случило преди повече от час.

— Мара — каза Карли, — стига си протривала килима. Вижда ми се скъп. По-добре да не вбесяваме домакините.

Мара скръсти ръце на гърдите си, отиде при леглото и седна до приятелката си.

— Какво правят според теб?

Карли погледна към вратата.

— Сигурно се опитват да решат какво да правят с нас. Дали си заслужава да ни държат.

„Иначе казано, да ни държат живи“.

Мара хвана ръката на Карли. Жестът беше продиктуван не от страх, а от нуждата от окуражаване. Просто й се виждаше… подходящ, напълно естествен в този момент.

Карли нежно пое дланта й и разсеяно погали с палец китката й.

— Сигурно преглеждат какво има в кутията. Всички онези дискове. Явно са се надявали, че Xénese е у нас. Най-добрият ни шанс да останем живи е да ги накараме да си мислят, че можем да го пресъздадем.

По-рано двете бяха заключили, че похитителите им са някаква друга група — не онези, които бяха убили майката на Карли и останалите жени, а техни конкуренти. Явно новината за системата, отмъкната от Мара от университета, се беше разпространила.

И лешоядите се струпваха.

— Мислиш ли, че ще ни изтезават? — попита Мара.

— Не.

Мара изпита облекчение, но Карли не беше свършила.

— Ще изтезават мен — каза приятелката й. — За да те накарат да им сътрудничиш.

Мара стисна ръката й по-силно.

Карли я погледна, като с мъка сдържаше сълзите си. Облиза устни, сякаш искаше да каже нещо.

Мара се чувстваше по същия начин. Двете се познаваха от половин десетилетие — онези решаващи за оформянето на характера години между шестнайсет и двайсет и една, през които се бяха превърнали от деца в млади жени. Преди нямаха проблеми да разговарят, макар че го правеха обикновено по телефона, с дълга поредица имейли или с къси, изпълнени с вълнение текстови съобщения. Връзката им беше предимно от разстояние, но светът беше станал много по-малък от преди. Приятелите по перо вече не трябваше да чакат седмици или месеци, за да получат отговор.

Все пак, разделени от цял океан, двете бяха прекарали малко време физически заедно. Приятелството им, дълбоката им връзка беше родена предимно от споделяне на мисли, мечти, страхове и надежди.