Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
— Видяла си Алисия в деня на убийството, така ли?
— Да, само няколко часа, преди да се случи. — Тя млъкна, за да глътне жадно още вино. — Отидох да я видя. Често се отбивах при нея за кафе. Е, Алисия пиеше кафе, а аз обикновено взимах бутилка с нещо… Разговаряхме часове. Бяхме много близки.
Непрекъснато го повтаряш, помислих си. Но вече бях поставил диагноза на Барби като изключително нарцистична и се съмнявах, че е способна да има връзка с други хора, освен като функция на потребностите й. Предположих, че Алисия не е говорила много по време на посещенията й.
— Как би описала душевното й състояние в онзи следобед?
Барби повдигна рамене.
— Алисия изглеждаше добре. Имаше лошо главоболие, това е всичко.
— Не беше ли нервна?
— Защо да е нервна?
— Ами, предвид обстоятелствата…
Тя ме погледна учудено.
— Нима смяташ, че тя е виновна? — Барби се засмя. — О, скъпи, мислех те за по-умен.
— Опасявам се, че не…
— Алисия изобщо не е достатъчно корава, за да убие някого. Тя не е убийца! Казвам ти го. Алисия е невинна. Сигурна съм сто процента!
— Любопитен съм защо си толкова сигурна, като се имат предвид доказателствата…
— Не ми пука за това. Аз имам мое доказателство.
— Така ли?
— О, да. Но първо… трябва да знам дали мога да ти имам доверие. — Очите й жадно се взряха в моите. Посрещнах спокойно погледа й. И после тя изплю камъчето, ей така, направо: — Имаше един мъж.
— Мъж?
— Да. Наблюдаваше!
Изненадах се и веднага застанах нащрек.
— Какво имаш предвид?
— Точно това, което казах. Наблюдаваше! Казах го на полицаите, но те не проявиха интерес. Бяха взели решение в момента, в който завариха Алисия с трупа на Гейбриъл и пушката. Не искаха да чуят никаква друга история.
— Каква история по-точно, Барби?
— Ще ти я разкажа. И ще разбереш защо исках да дойдеш тук тази вечер. Струва си да я чуеш.
Добре, говори, помислих си, но не казах нищо и й се усмихнах окуражително.
Барби пак си напълни чашата.
— Това започна две седмици преди убийството. Отидох при Алисия, пийнахме и забелязах, че тя е по-мълчалива от обикновено. Попитах я дали е добре и Алисия се разрида. Не съм я виждала такава. Направо си изплака очите. Обикновено беше много сдържана… Но в онзи ден даде воля на чувствата си. Беше много разстроена, скъпи.
— Какво ти каза?
— Попита ме дали съм забелязвала някой да се навърта в квартала. Видяла на улицата някакъв мъж, който я наблюдавал. — Барби се поколеба. — Ще ти покажа какво съобщение ми изпрати.
Пръстите й с маникюр се протегнаха към телефона и тя потърси сред снимките в него, а после го завря в лицето ми.
Вгледах се в изображението и едва след няколко секунди разбрах какво всъщност виждам. Неясна, размазана снимка на дърво.
— Какво е това?
— На какво ти прилича?
— Дърво?
— Зад дървото.
Зад дървото имаше сиво петно — можеше да е всичко — от стълб на лампа до голямо куче.
— Това е човек — каза Барби. — Очертанията му се виждат ясно.
Не бях убеден, но не спорих. Не исках Барби да се разсейва.
— Продължавай — казах.
— Това е всичко.
— Но какво се случи?
Тя повдигна рамене.
— Нищо. Настоях Алисия да каже на ченгетата и тогава разбрах, че не е казала дори на съпруга си.
— Не е казала на Гейбриъл? Защо?
— Не знам. Имах чувството, че той не проявява голямо разбиране. Убеждавах Алисия да съобщи на полицията. Искам да кажа, ами аз? Ами моята безопасност? Навън дебне някой, а аз живея сама… Искам да се чувствам в безопасност, когато си лягам вечер…
— Алисия послуша ли съвета ти?
Барби поклати глава.
— Не. След няколко дни ми каза, че е говорила със съпруга си и е решила, че си въобразява. Каза ми да забравя за това и ме помоли да не споменавам на Гейбриъл, ако го видя. Не знам, за мен в цялата история има нещо гнило. И освен това Алисия ме помоли да изтрия снимката. Не го направих и я показах на ченгетата, когато я арестуваха. Те обаче не проявиха интерес. Но аз съм сигурна, че имаше нещо повече. Да ти кажа ли… — Тя понижи тон до драматичен шепот: — Алисия се страхуваше!
Барби направи театрална пауза и допи виното си, а след това взе бутилката.
— Сигурен ли си, че не искаш питие?
Отново отказах, благодарих й, извиних се и си тръгнах. Нямаше смисъл да оставам по-дълго. Барби нямаше какво повече да ми каже. Имах предостатъчно за размисъл.