Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Мълчах, затаил дъх.
Имах чувството, че присъствам на интимен момент, че гледам как диво животно ражда. И въпреки че съзнаваше присъствието ми, Алисия, изглежда, нямаше нищо против. Тя вдигаше глава от време на време, докато рисува, и ме поглеждаше.
Сякаш ме изучаваше.
* * *
През следващите няколко дни картината постепенно започна да приема по-конкретни очертания, отначало груби скици, но със засилваща се яснота — и изведнъж се появи на платното с експлозията на примитивен фотореалистичен блясък.
Алисия беше нарисувала сграда от червени тухли — несъмнено „Дъбравата“. Беше обхваната от пламъци и изгаряше до основи. Сред пожара се забелязваха две фигури. Мъж и жена бягаха от огъня. Жената несъмнено беше Алисия — червената й коса беше с цвета на пламъците. В мъжа познах себе си. Носех на ръце Алисия и я държах високо, докато огънят ближеше глезените ми.
Не можах да определя дали съм изобразен как спасявам Алисия, или се готвя да я хвърля в пламъците.
29.
— Това е нелепо — недоволстваше тя. — Идвам тук от години и досега никой не ми е казвал да се обадя предварително! Не мога да чакам цял ден. Аз съм изключително зает човек.
На рецепцията стоеше американка и на висок глас се оплакваше на Стефани Кларк. Познах я. Барби Хелман, от вестниците и телевизионните репортажи за убийството на Гейбриъл. Съседката на Алисия в Хампстед. Беше чула изстрелите в нощта на убийството и се обадила на полицията.
Барби беше от Калифорния блондинка, на шейсет и няколко години, а може би и повече. Беше се заляла с „Шанел №5“ и имаше доста на брой пластични операции. Името съвсем й подхождаше — наистина прилича на стресната кукла Барби. Явно е свикнала да получава всичко, което поиска. Затова бяха и шумните й протести в приемната, когато разбра, че трябва предварително да си уговори час, за да посети някоя от пациентките.
— Искам да говоря с управителя — заяви Барби високопарно, сякаш това е ресторант, а не психиатрично отделение. — Това е абсурдно. Къде е той?
— Аз съм управителката, госпожо Хелман — отвърна Стефани. — Срещали сме се.
За пръв път изпитах известно съчувствие към Стефани. Трудно беше да не я съжалиш, че е обект на атаката на Барби. Госпожа Хелман говореше много и бързо, без да млъква и без да оставя на опонента време за отговор.
— Ами, досега не сте споменавали, че трябва да уговоря час — и Барби се изсмя силно. — За Бога, по-лесно е да си запазя маса в „Айви“!
Приближих се и невинно се усмихнах на Стефани.
— Мога ли да помогна?
Тя ме погледна раздразнено.
— Не, благодаря. Ще се справя, Тео.
Барби ме огледа с интерес от глава до пети.
— Кой сте пък вие?
— Аз съм Тео Фейбър. Терапевтът на Алисия.
— О, така ли? Колко интересно!
Терапевтите очевидно бяха нещо, на което Барби можеше да реагира положително за разлика от управителите на отделения. Оттук нататък Барби се обръщаше единствено към мен и се държеше със Стефани сякаш тя не е нищо повече от рецепционистка. Трябва доста злорадо да призная, че това ме развесели.
— Сигурно сте нов, щом не се познаваме — заключи Барби. Отворих уста да отговоря, но тя ме изпревари. — Обикновено идвам през два месеца и нещо — този път повече, защото бях в Щатите да видя семейството си, но веднага щом се върнах, си помислих, че трябва да посетя моята Алисия. Тя много ми липсва. Знаете ли, че Алисия беше най-добрата ми приятелка?
— Не, не знаех.
— О, да. Когато дойдоха да живеят в съседната къща, аз много помогнах на Алисия и Гейбриъл да се настанят в квартала. С Алисия станахме изключително близки. Доверявахме си всичко.
— Разбирам.
В приемната влезе Юри и аз му направих знак да дойде при нас.
— Госпожа Хелман е дошла да види Алисия — казах.
— Наричай ме. Барби, скъпи. С Юри сме стари приятели — рече тя и му намигна. — Познаваме се отдавна. Той не е проблемът, а тази госпожа тук…
Барби посочи пренебрежително Стефани, която най-после намери възможност да каже нещо.
— Съжалявам, госпожо Хелман — рече тя, — но политиката на болницата се промени откакто идвахте тук миналата година. Засилихме мерките за сигурност. Отсега нататък ще трябва да се обаждате преди…
— О, Боже, трябва ли пак да повторите всичко това? Ще изкрещя, ако се наложи да го чуя още веднъж! Сякаш животът не е достатъчно сложен.
Стефани се отказа и Юри изведе Барби. Последвах ги. Влязохме в стаята за посещения и зачакахме Алисия. В помещението имаше само маса и два стола. Нямаше прозорци, само противна жълта флуоресцентна светлина. Стоях в ъгъла и чаках. Алисия се появи от другата врата, придружена от две психиатрични сестри. Тя не реагира видимо, когато видя Барби. Приближи се до масата и седна, без да вдига глава. Барби, от друга страна, беше много по-емоционална.