Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
„Макар да съм нечестен по природа, от време на време ми се случва да извърша и честно дело.“15 Уилям Шекспир, „Зимна приказка“
Дневникът на Алисия Беренсън
8 август
Днес се случи нещо странно.
Бях в кухнята, правех кафе и поглеждах през прозореца, без всъщност да виждам нещо, ей така, замечтано, и после забелязах нещо, или по-скоро някого — навън. Мъж. Забелязах го, защото той стоеше неподвижно като статуя и точно срещу къщата. Беше от другата страна на улицата, до входа на Хампстед Хийт. Стоеше в сянката на дървото. Висок и с атлетично телосложение. Не видях чертите на лицето му, защото носеше слънчеви очила и шапка.
Не можех да разбера дали мъжът ме вижда през прозореца, но имах чувството, че гледа право в мен. Стори ми се странно. Свикнала съм хора да чакат на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата, но този човек не чакаше автобус. Той гледаше къщата.
Осъзнах, че стоя на прозореца от няколко минути и се отдръпнах. Отидох в ателието. Опитах се да рисувам, но не можех да се съсредоточа. Все мислех за мъжа. Реших да си дам още двайсетина минути и после да се върна в кухнята и отново да погледна през прозореца. И ако той все още е там, тогава какво щях да направя? Той не правеше нищо нередно. Може би е крадец и оглежда къщата. Предполагам, че това беше първата ми мисъл. Но тогава защо стои така, че да се набива в очи, на видно място?
Може би смяташе да дойде да живее тук? Може би възнамерява да си купи къщата в края на улицата, която се продава? Това би обяснило присъствието му.
Когато отидох в кухнята и надникнах през прозореца, не го видях. Улицата беше безлюдна.
Предполагам, че никога няма да разбера какво е правил там! Колко странно!
10 август
Снощи бях на театър с Жан-Феликс. Гейбриъл не искаше да ходя, но аз отидох. Страхувах се, но реших, че ако се съглася и угодя на Жан-Феликс, краят ще е по-безболезнен. Поне се надявах.
Уговорихме се да се срещнем по-рано и да пийнем по нещо — идеята беше негова — и когато отидох, все още беше светло. Слънцето беше ниско на небето и оцветяваше реката в кърваво червено. Жан-Феликс ме чакаше пред Националния театър. Видях го, преди той да види мен. Оглеждаше тълпата и се мръщеше. Ако изпитвах някакви съмнения дали постъпвам правилно, ядосаното му лице ги разсея. Бях изпълнена с ужасяващ страх и едва не се обърнах и не побягнах. Жан-Феликс обаче се обърна и ме видя, преди да успея да го направя. Помаха ми и аз се приближих до него. Престорих се, че се усмихвам. Той също.
— Много се радвам, че дойде — каза Жан-Феликс. — Тревожех се, че няма да се появиш. Да влезем ли да пийнем нещо?
Изпихме по едно питие във фоайето. Беше неловко, меко казано. Никой от нас не спомена за онзи ден. Говорихме за незначителни неща, по-скоро той говореше, а аз слушах. Накрая изпихме по още едно питие. Не бях яла нищо и се почувствах леко замаяна. Мисля, че това вероятно беше намерението и на Жан-Феликс. Той правеше всичко възможно да събуди интереса ми, но разговорът беше някак неестествен, режисиран, изкуствено скалъпен. Всичко, което излизаше от устата му, започваше с „колко забавно беше, когато“ или „помниш ли, когато ние“, сякаш Жан-Феликс рецитира незначителни спомени с надеждата те да отслабят решимостта ми и да ми напомнят каква богата история имаме и колко близки сме били. Той, изглежда, не съзнаваше, че аз съм взела решение. И нищо от това, което казва, нямаше да го промени.
В крайна сметка се радвам, че отидох. Не заради Жан-Феликс, а защото гледах пиесата. Не бях чувала за трагедията „Алкестида“. Предполагам, че не е много известна, защото е трагедия от по-малък мащаб, и затова ми хареса толкова много. Беше поставена в днешно време, в малка къща в предградията на Атина. Харесаха ми именно измеренията й. Лична семейна трагедия. Един мъж е осъден да умре и съпругата му, Алкестида, иска да го спаси. Актрисата, която изпълнява ролята на Алкестида, приличаше на древногръцка статуя и имаше интересно лице. Мисля да я нарисувам — да взема координатите й и да се свържа с импресариото й. За малко да го спомена на Жан-Феликс, но се спрях. Не искам повече да го въвличам в живота си, на никакво ниво. В края на пиесата очите ми се напълниха със сълзи. Алкестида умира и после се преражда. Възкръсва. Тук има нещо, за което трябва да помисля. Още не съм сигурна какво е. Разбира се, Жан-Феликс предложи всевъзможни тълкувания на пиесата, но никое от тях не ми допадна, затова престанах да го слушам.
Непрекъснато мислех за смъртта и възкръсването на Алкестида. Мислех за това, докато вървяхме по моста към метростанцията. Жан-Феликс попита дали не искам още едно питие, но аз отговорих, че съм уморена. Последва още едно неловко мълчание. Стояхме на входа на метростанцията. Благодарих му за вечерта и добавих, че е била забавна.