Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Беше тъмно, когато излязох от дома й. Спрях за момент пред съседната къща — бившият дом на Алисия. Къщата беше продадена скоро след съдебния процес и сега в нея живееха двойка японци. Според Барби били изключително недружелюбни. Тя направила няколко опита да се сближи с тях, но те я отблъснали. Запитах се как бих се почувствал, ако Барби ми е съседка и постоянно идва да ми досажда. Зачудих се какво ли мисли за нея Алисия.
Запалих цигара и се върнах към онова, което току-що бях чул. Алисия казала на Барби, че някой я наблюдава! Полицаите бяха предположили, че Барби търси внимание и си измисля, и затова бяха пренебрегнали историята й. Не бях изненадан. Трудно е да възприемеш Барби Хелман насериозно.
Това означава, че Алисия се е страхувала да се обърне за помощ към Барби — и към Гейбриъл. А после? Дали Алисия го е споделила с някой друг?
Трябва да знам!
Изведнъж се видях като дете. Малко момче, което всеки момент ще се пръсне от тревожност.
Сдържам всичките си ужаси и цялата си болка. Крача безкрайно, неспокоен и уплашен; сам със страховете си от лудия ми баща. Няма на кого да кажа. Никой не би ме изслушал.
Алисия сигурно е била отчаяна като мен, иначе как можеше да се довери на Барби.
Потреперих. И в същия момент почувствах, че някой ме гледа.
Обърнах се, но нямаше никой. Бях сам. Улицата беше безлюдна, тъмна и тиха.
31.
На другата сутрин пристигнах в „Дъбравата“ с намерението да кажа на Алисия за онова, което ми разказа Барби. Но веднага щом влязох в приемната, чух, че някаква жена пищи, в коридора отекваше вой на мъчителна болка.
— Какво има? Какво става?
Пазачът не обърна внимание на въпросите ми, изтича покрай мен и влезе в отделението. Последвах го. Писъците ставаха все по-силни, докато се приближавах. Надявах се, че Алисия е добре и че не е замесена, но имах лошо предчувствие.
Завих зад ъгъла. Пред „Аквариума“ се бяха насъбрали медицински сестри, пациенти и охранители. Диомед говореше по телефона и викаше парамедиците. Ризата му беше изпръскана с кръв. Две сестри бяха коленичили на пода и се грижеха за пищяща жена. Жената не беше Алисия. Беше Елиф.
Елиф се мяташе, пищеше от болка и държеше окървавеното си лице. От окото й се лееше кръв и стърчеше нещо, забито в очната ябълка. Приличаше на пръчка. Но не беше пръчка. Веднага разбрах какво е, беше четка за рисуване.
Алисия стоеше до стената. Държаха я Юри и една друга психиатрична сестра. Но не беше необходимо физическо задържане. Алисия беше абсолютно спокойна и неподвижна като статуя.
Изражението й ми напомни за картината — „Алкестида“. Безучастно и безизразно. Празно.
Тя гледаше право в мен.
И за пръв път изпитах страх от нея.
32.
— Как е Елиф? — попитах Юри. Чаках в „Аквариума“ и го хванах, когато се върна от лечебницата.
— Стабилна е — отговори Юри и тежко въздъхна. — И това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
— Искам да я видя.
— Елиф ли? Или Алисия?
— Първо Елиф.
Той кимна.
— Лекарите искат тя да си почива тази нощ, но сутринта ще те заведа при нея.
— Какво се случи? Ти беше ли там? Предполагам, че Алисия е била провокирана.
Юри отново въздъхна и повдигна рамене.
— Не знам. Елиф се мотаеше пред ателието на Алисия. Сигурно е имало някаква разправия. Нямам представа за какво са се скарали.
— В теб ли е ключът? Да отидем да видим, може да намерим някакви следи.
Излязохме от „Аквариума“ и отидохме в ателието на Алисия. Юри отключи вратата, отвори и запали лампата.
И там, на триножника, беше отговорът, който търсехме!
Картината на Алисия, на която „Дъбравата“ гореше в пламъци, беше обезобразена. Върху нея с червена боя грубо беше надраскано „ПАЧАВРА“.
Кимнах.
— Е, това обяснява нещата.
— Мислиш, че го е направила Елиф?
— Че кой друг?
* * *
Намерих Елиф в спешното отделение. Беше подпряна с възглавници на леглото и свързана с интравенозна система. Главата й бе увита с бинтове и марли, които закриваха едното й око. Беше разстроена, ядосана и я болеше.
— Начукай си го — каза тя, когато ме видя.
Придърпах стол до леглото, седнах и заговорих тихо и кротко и с уважение.
— Съжалявам, Елиф. Искрено съжалявам. Случило се е нещо ужасно. Трагедия.
— Прав си, мамка му. А сега чупката и ме остави на мира.
— Разкажи ми какво се случи.
— Кучката избоде шибаното ми око! Ето какво се случи.
— Защо го направи? Скарахте ли се?
— Опитваш се да обвиниш мен? Не съм направила нищо!