Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Изпитах силно раздразнение от такова пораженство, от уморената му отстъпчивост.
— Отговорът не е да я упоим и да изхвърлим ключа — заявих. — Ние не сме надзиратели в затвор.
— Съгласна съм — обади се Индира, усмихна ми се насърчително и продължи: — Проблемът е, че сме станали толкова страхливи, че предпочитаме да натъпчем пациентите с медикаменти, отколкото да поемем риск. Трябва да бъдем достатъчно смели, за да приемем и толерираме лудостта и да я усмирим, вместо да я заключваме.
Кристиан завъртя очи и се приготви да възрази, но Диомед го изпревари:
— Късно е за това, грешката е моя. Алисия не е подходящ кандидат за психотерапия. Не трябваше да го разрешавам.
Професорът каза, че обвинява себе си, но аз знаех, че всъщност обвинява мен. Всички приковаха погледи в мен: Диомед — разочарован и намръщен; Кристиан — подигравателен и победоносен; Стефани — враждебен; Индира — загрижен.
Помъчих се да не прозвуча така, сякаш се моля.
— Забранете на Алисия да рисува, ако трябва — казах. — Но не спирайте терапията й. Това е единственият начин да установим контакт с нея.
Диомед поклати глава.
— Започвам да подозирам, че тя е недосегаема.
— Дайте ми още малко време…
В гласа му обаче долових нотка на окончателност, която ми подсказа, че няма смисъл да споря повече.
— Не — рече Диомед. — Прекрати сеансите с нея, Тео. Всичко свърши.
34.
Диомед сбърка за снежните облаци. Следобеда не валя сняг, а се изсипа проливен дъжд. Буря с гневни гръмотевици и страховити светкавици.
Чаках Алисия в стаята за терапия и гледах как дъждът барабани и се стича по стъклото на прозореца. Чувствах се уморен и потиснат. Всичко беше загуба на време.
Бях изгубил Алисия, преди да мога да й помогна, и вече няма как да го направя.
На вратата се почука. Юри въведе Алисия в стаята за терапия. Тя изглеждаше по-зле, отколкото очаквах. Беше мъртво бледа, като призрак. Движеше се тромаво и десният й крак непрекъснато трепереше. Проклетият Кристиан, помислих си. Натъпкал я е с лекарства до обезумяване.
Юри излезе и последва дълго мълчание. Алисия не ме поглеждаше. Накрая заговорих, силно и ясно, за да съм сигурен, че тя ще ме разбере.
— Алисия, съжалявам, че са те поставили в изолация. Съжалявам, че трябва да преживееш всичко това.
Никаква реакция. Поколебах се.
— Боя се, че заради онова, което стори на Елиф, терапията ни е прекратена. Решението не беше мое — съвсем не, — но не мога да сторя нищо. Искам да ти предложа тази възможност да говориш за случилото се и да обясниш защо нападна Елиф. И да изразиш разкаянието, което съм сигурен, че изпитваш.
Алисия не каза нищо. Не знаех дали думите ми са проникнали отвъд мъглата от медикаменти.
— Ще ти кажа как се чувствам аз — продължих. — Честно казано, чувствам се ядосан. Ядосан съм, че работата ни свършва, преди дори да сме започнали както трябва, и че ти не положи повече усилия.
Главата й помръдна. Очите й се втренчиха в моите.
— Знам, че се страхуваш — рекох. — Опитвам се да ти помогна, но ти не ми позволяваш. И сега не знам какво да правя.
Млъкнах. Претърпях поражение.
И после Алисия направи нещо, което никога няма да забравя.
Тя протегна към мен треперещата си ръка. Държеше нещо — малко тефтерче с кожени корици.
— Какво е това?
Алисия не отговори. Продължаваше да държи тефтерчето. Погледнах го, изпълнен с любопитство.
— Искаш да го взема?
Тя не отговори. Поколебах се и след това внимателно взех тефтерчето от треперещите й пръсти. Разгърнах го и прелистих страниците. Беше написан на ръка дневник.
Дневникът на Алисия.
Съдейки по почерка, думите бяха написани в хаотично душевно състояние, особено последните страници, където написаното едва се разчиташе — стрелки, начертани под различни ъгли, свързваха параграфите; на някои страници имаше драсканици и рисунки, цветя, вплетени в увивни растения, които закриваха думите и ги правеха нечетливи.
Погледнах Алисия, изгаряйки от любопитство.
— Какво искаш да направя с това?
Въпросът беше излишен. Очевидно беше какво иска Алисия.
Тя искаше да прочета дневника й.
Трета част
„Това именно е нужно да избегна, не бива да приписвам странности на предмети, в които няма нищо особено. Мисля, че тук е опасността при воденето на дневник: човек всичко пресилва, нащрек е, постоянно изопачава истината.“ Жан-Пол Сартр