Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Вярно ли е? Затова ли съм така неспокоен? Беше ли ме прелъстила емоционално Алисия? Кристиан явно мисли, че е така, и не се съмнявам, че и Диомед подозира същото. Бяха ли прави?
Прерових чувствата и мислите си и твърдо реших, че отговорът е „не“. Да, исках да помогна на Алисия, но освен това бях напълно способен да остана обективен към нея, да съм нащрек, да пристъпвам внимателно и да не прекрачвам границите.
Разбира се, грешах, вече беше късно, въпреки че нямаше да го призная дори пред себе си.
* * *
Обадих се на Жан-Феликс в галерията и попитах къде са материалите за рисуване на Алисия — боите, четките и платната й.
— Всичко ли е на склад?
Той отговори след кратко мълчание.
— Ами, не… Всичките й неща са при мен.
— Наистина ли?
— Да. Разчистих ателието й след съдебния процес и взех всичко, което си струваше да се запази — всичките й предварителни скици, тетрадки, триножника й, маслените бои. Държа ги на склад за нея.
— Колко мило от твоя страна, Жан-Феликс.
— Послуша ли съвета ми? Позволи ли на Алисия да рисува?
— Да. Да видим дали ще излезе нещо от това.
— О, със сигурност ще има резултат. Ще видиш! Искам само да те помоля да видя завършените картини.
В гласа му прозвуча странна нотка на алчност. Изведнъж си представих картините на Алисия в склада му, увити в одеяла като бебета. Наистина ли ги пазеше за нея? Или защото не можеше да понесе раздялата с тях?
— Имаш ли нещо против да донесеш материалите в „Дъбравата“? — попитах. — Ще ти бъде ли удобно?
— О, аз…
Усетих момент на колебание. Почувствах безпокойството му и се притекох на помощ.
— Или да дойда да ги взема, ако ще ти е по-лесно?
— Да, да, вероятно така ще е по-добре.
Жан-Феликс се страхуваше да дойде в клиниката и да види Алисия. Защо? Какво имаше между тях?
27.
— В колко часа ще се срещнеш с приятелката си?
— В седем. След репетицията. — Кати ми подаде чашата си за кафе. — Ако не си спомняш името й, Тео, тя се казва Никол.
— Да — рекох, прозявайки се.
Кати ме изгледа строго.
— Знаеш ли, малко е обидно, че не я помниш, защото тя е една от най-добрите ми приятелки. Ти беше на прощалния й купон, по дяволите!
— Разбира се, че помня Никол. Само забравих името й, това е всичко.
Тя завъртя очи.
— Все едно. От марихуаната е. Ще си взема душ — и Кати излезе от кухнята.
Усмихнах се.
Седем часът.
* * *
В седем без петнайсет вече вървях покрай реката към мястото за репетиции на Кати, на Южния бряг на Темза.
Седнах на пейка, обърната встрани от входа, на известно разстояние от залата за репетиции, за да не ме види Кати, ако излезе по-рано. Често обръщах глава и поглеждах през рамо, вратата оставаше упорито затворена.
И после, в седем без пет, се отвори. Чу се оживен разговор и смях, актьорите излизаха от сградата. Вървяха на групи по двама или трима. Нямаше и следа от Кати.
Изчаках пет минути. Десет минути. Потокът от хора спря и никой друг не излезе. Сигурно съм я пропуснал. Кати вероятно си беше тръгнала, преди да дойда. Ако, разбира се, изобщо е дошла на репетицията.
Излъга ли ме за репетицията?
Станах и тръгнах към входа. Трябва да се уверя. Ами ако тя все още е вътре и ме види? Какво извинение щях да измисля? Че съм дошъл да я изненадам? Да, щях да кажа, че съм дошъл да заведа нея и „Никол“ на вечеря. А Кати щеше да го извърти, да излъже и да се измъкне с някакво глупаво оправдание: „Никол се разболяла и ми се обади да отменим срещата“, и накрая с Кати щяхме да прекараме една неловка вечер заедно. Поредната вечер на дълги мълчания.
Стигнах до входа. Поколебах се. Натиснах ръждясалата зелена дръжка и отворих вратата. Влязох вътре.
Стените бяха бетонни, голи. Миришеше на влага. Залата за репетиции на Кати беше на четвъртия етаж — тя се оплакваше, че трябва да изкачва стълбите всеки ден, — затова тръгнах нагоре по главното стълбище. Стигнах до първия етаж и поех към втория, когато чух глас от по-горния етаж. Беше Кати. Говореше по телефона.
— Знам, съжалявам. Скоро ще се видим. Няма да се бавя. Добре. Чао.
Вцепених се — бяхме на секунди от това да се сблъскаме. Хукнах надолу по стълбите и се скрих зад ъгъла. Кати мина край мен, без да ме види, и излезе. Вратата се затръшна.
Забързах след нея и излязох от сградата. Кати се отдалечаваше, вървеше бързо към моста. Последвах я. Криволичех между пътници и туристи и се опитвах да се държа на разстояние, без да я изпускам от поглед.
Тя мина по моста и слезе по стъпалата на метростанция „Ембанкмънт“. Вървях след нея и се чудех коя линия на метрото ще вземе.