Родова книга

— В селото смеят се всички на твоите съждения. Мен смятат ме всички за успял, а тебе — че живееш за сметка на натрупаното от баща ти. Ти дори нищо не си изменил на бащината си земя, дори вида на дърветата и храстите.

— Но аз си ги обичам. Старал съм се да разбера на всякое от тях предназначението и взаимовръзката им едно с друго. И онези, които да съхнат почнаха, с поглед и докосване съм ободрил. Сега всичко в съгласие през пролетта разцъфва само, без да е нужно вмешателство, жадува за лятото и през есента ще ми поднесе плодове.

— Наистина, приятелю си странен ти, — въздъхнал предпремача, — все ходиш и се любуваш на своето имение, градината и на цветята. С това значи, както ти говориш, предоставяш свобода на мисълта си?

— Да.

— А защо ти е на теб свободна мисъл? Каква е ползата от мисълта свободна?

— За да мога да позная всички творения велики. За да съм по-щастлив и на теб да помогна.

— На мен? Я стига! Аз мога да си взема за жена и най-красивата девица на селото, всяка ще тръгне с мен. Всички искат да бъдат богати, и да живеят в просторна къща и да се возят в моята кола.

— Богат да си, не значи че щастлив си.

— А беден?

— И беден да си не е хубаво.

— Ни беден, ни богат, какъв тогава?

— Достатъчно за всички е необходимо да има Самодостатъчност това вече не е лошо.

— Осъзнаност за извършващото се край нас. Нали не веднага при хората отива щастието.

Предприемачът се подсмихнал и заминал бързо. След година събрали се двамата бащи — съседи на съвет. Решили, че е време да сватосват невести за свойте синове. Когато ги попитали, коя от селските девойки биха поискали те за жена, то на баща си синът-предприемач отговорил:

— Дъщерята на старейшината ми е по нрав, татко, нея искам за жена.

— Виждам аз сине мой, ти си юнак. Дъщерята на старейшината е най-красива в целия район. Всички, които идват на гости в селото от близки села и далечни места, като я видят изпадат във възхита. Но само че е още и своенравна тя. Умът на тази дева небичайна и родителите често не могат да разберат. Може и за странна да я считат, но за съвет и за лечение от болести от разни селища все повече жени отиват, и носят си децата при тази млада девица.

— Какво от това? Ёе лыком шит и я. В нашето село по-просторна къща, по-добра кола от моята нали няма. Освен това два пъти я видях как дълго и замислено ме гледа.

Вторият, на баща си на въпроса: «Коя от селото харесваш най-много?» — юношата отговорил:

— Дъщерята на старейшината на селото отдавна аз обичам, татко.

— А как отнася се към тебе, синко тя? Ти виждал ли си нейния влюбен поглед?

— Не, татко. Когато съм я срещал, тя навеждаше очи.

Двамата съседи едновременно решили да поискат невестата за своите синове. Отишли, чинно седнали. Старейшината на селото извикал дъщеря си и казал й:

— Ето дъще моя, дойдоха сватове при нас. От два момъка наведнъж, които искат тебе за жена. Ние взехме общо решение — ти да определиш от двамата кой ще ти бъде избранника. Можеш ли и сега да кажеш кой е той или ще мислиш до изгрев слънце?